Последните Тюдори

След като дворът приключва с вечерята и разчистват залата за танци и за трупа акробати, аз отивам до предната порта и там е Томас, извисяващ се като мощно дърво, и пуска гражданите на Лондон, дошли да видят танците.

— Добър ден, лейди Мери — казва ми той на висок глас. — Добър ден, госпожо Кийс — казва ми тихо.

— Добър ден, съпруже — казвам и вдигам усмихнато лице към него. — Дойдох да разбера дали да дойда тайно в стаята ти, когато дворът заспи.

— А как иначе — казва той, като се преструва на обиден. — Всъщност, очаквам те. Очаквам много покорно поведение от съпругата си.

— Ще го имаш — обещавам му. Виждам един от хората на Уилям Сесил да се приближава до портата, усмихвам се на Томас и се измъквам. — Дадох ти дума.

Първата нощ спим необезпокоявани до зори в прегръдките си. Когато главата му лежи до моята на възглавницата, ние сме като равни: широкото му чело — допряно до моето малко, нежната му целувка върху усмихнатата ми уста. Дългите му крака се изпъват надолу до най-долния край на леглото, стъпалата му стърчат над ръба, а аз заемам само горната половина на леглото, но един до друг, със завесите, спуснати около нас, ние сме равни, ние сме едно.

Втората нощ се събуждам в полунощ и чувам как камбаната на Уестминстърското абатство бие отново и отново — ниският, натрапчив звук, който оповестява, че някой е умрял.

„Елизабет“, прошепвам в мига на събуждането си: желанието идва преди думите, желанието предшества мисълта. Събуждам се, обзета от радост, докато наполовина сънувам, наполовина вярвам, че този камбанен звън оповестява смъртта на Елизабет и сестра ми ще стане кралица на Англия.

Томас също чува погребалната камбана, изскача като пружина от леглото и се привежда, за да не се удари в гредите на покрива.

— Трябва да вървя — казва и припряно се напъхва в ливреята си. Аз също ставам и нахлузвам долната си риза.

— Да ти пристегна ли връзките? — обръща се той, на половин път до вратата.

— Ще се справя. Върви — казвам кратко. Знам, че сигурно държи да изпълни дълга си, да бъде на портата, за да посрещне лошата вест, която идва, каквато и да е тя.

Той излиза от стаята си тичешком, а аз намятам главата си с кърпа като жена от простолюдието, слизам по стълбите и прекосявам двора. Мисля си, че ще се добера до покоите си незабелязана, но там, излизаща от покоите на придворните дами, е Томазина. С един бърз поглед тя забелязва, че съм полуоблечена, че косата ми се спуска свободно. Но няма време за подмятания.

— За Кат Ашли е — казва, надвиквайки настойчивия звън на камбаната. — Бог да я прости. Изгубихме я.

— Изгубихме я? — изричам глупаво.

— Умря. Отпадаше бързо. Кралицата е съкрушена — казва Томазина. — Напусна танците и нареди камбаните да бият, а дворът да сложи траур. Казва, че Кат ѝ е била като майка.