Последните Тюдори

Поканила съм три от сродниците си да вечерят с мен: Маргарет Уилоуби, моята любима братовчедка, и двете момичета Стафорд. Мога да им се доверя, че ще опазят тайната ми, но няма да рискувам да бъдат обвинени заради сватбата ми, вземайки ги за свидетелки. Вместо това повиквам камериерката си, която приема отсъствието на двора като повод сама да си вземе почивка, и тя идва в покоите ми възбудена и забързана, питайки се какво искам от нея. Казвам ѝ да почака и ще разбере. После на вратата се потропва и тя забързва да я отвори, и там, изпълвайки входа, привел глава под горния праг на вратата, е моят любим, моята голяма любов.

— Девет часът е — казва той и ние чуваме как часовникът бие, за да докаже точността му. — Готова ли си, скъпа?

Изправям се на крака и му подавам ръка:

— Готова съм.

— И нямаш колебания? — пита той предпазливо. — Сигурна ли си?

Усмихвам му се. Не ми трябва руж, за да ме накара да поруменея от желание.

— Сигурна съм — казвам. — Обичам те от толкова отдавна, Томас. Ще бъда горда да стана твоя съпруга.

Той свежда глава, хваща ръката ми и тръгваме начело, а трите ми приятелки и малката камериерка, Франсис, ни следват през пустия дворец до стаите на Томас над шлюза.

Жилището му е претъпкано: тук са брат му и неколцина от приятелите му. Томас е наел свещеник, който чака с отворен молитвеник. Обръщам се и казвам на шаферките си:

— Всички трябва да излезете и да чакате отвън. Ако някога някой ви попита, можете да кажете, че не сте били свидетели, стояли сте отвън пред вратата.

Всички сме обзети от нервна възбуда. Те се смеят, докато излизат, аз също се кикотя. После се обръщам отново към Томас и осъзнавам колко сериозно е това, което се готвим да направим.

— А ти сигурен ли си? — питам го на свой ред. — Защото кралицата е във вражда с всичките си наследници. От всичките ѝ роднини аз съм единствената, останала в двора. Тя може да ни приеме като свои близки или да ни намрази. Може да се зарадва, че съм се отказала от името на прочутия си род, но може пък да ме намрази заради щастието ми. Не мога да предвидя какво ще направи.

— Сигурен съм — казва той. — Каквото и да се случи. Сигурен съм, че искам да се оженя за теб.

— Тогава да започваме — казва свещеникът. Той подема словата на брачната служба, които не очаквах някога да чуя да се четат за мен. Подава молитвеника си на Томас, който поставя отгоре златна венчална халка, достатъчно малка за пръста ми, и ние двамата с Томас обещаваме да се обичаме и да си бъдем верни, докато смъртта ни раздели.

Разбира се, мисля за сестра си. Тя не ме помоли да стана свидетелка на сватбата ѝ: предпазваше ме, точно както аз предпазвам сродниците си, оставяйки ги отвън, пред вратата. Но съм чела всички показания от процеса заради женитбата ѝ, и от разследването срещу съпруга ѝ, и знам всичко за стаята на Нед с поднесеното вино и храна, и че Джейни Сиймор е била единствената им свидетелка, и как, когато свещеникът ги оставил, те си легнали заедно и заспали, и трябвало да скочат и да се облекат взаимно, а тя трябвало да се прибере тичешком в двора. Зная колко много го обичаше, и че нищо нямаше да я възпре да се омъжи за него. Зная какво ѝ е струвало, и знам, че правя същия избор като нея — да се омъжа за един човек по любов, да живея живота си в пълнота и да приема последиците от злобата на Елизабет. Защото няма да се уча да умирам, нито да живея живота си, сякаш е полуживот. Искам да бъда съпруга, а може би и майка. Искам Томас за свой съпруг повече, отколкото искам да оцелея в този безплоден и мрачен двор. Аз съм на двайсет години. Готова съм за живот. Искам любов, искам истински живот, искам съпруг.