Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Елизабет тръгва към вратата на своя кабинет. От нас, дамите, се очаква да я последваме, без да се бавим, за да погледнем собствените си отражения или да оправим роклите си. Вървя зад нея, както изисква положението ми. В отсъствието на изпадналата в немилост Маргарет Дъглас аз съм първа в двора. Ще се измъкна, когато всички се качват на баржата.
Минаваме през личната градина на Елизабет до кея, а там стои бащата на булката, потънал в сериозен спор с новия испански посланик, дон Диего Гусман де Силва. Сепнато се разделят, когато виждат Елизабет, а после сър Амброуз Кейв обяснява, че френският посланик обядвал с него преди венчавката, а сега държи да остане, но отказва да се види с испанския посланик. Ясно е, че кралицата не може да се намеси в дипломатическа кавга — най-малкото, когато всеки знае, че Франция и Испания се надпреварват да подкрепят кралицата на шотландците срещу любящата ѝ братовчедка в Англия.
За момент си казвам, че Елизабет ще изпадне в един от гневните си пристъпи и никой от нас няма да присъства на сватбата, и ще трябва да изпратя някого при Томас, за да му съобщя, че нашата сватба също ще трябва да бъде отменена. Но после го виждам да се извисява много над всички други мъже в двора, до портата на личната градина на Елизабет, в очакване да се погрижи кралицата да се качи благополучно на своята кралска баржа. Топлите му тъмни очи се спират върху мен, а после погледът му безизразно се плъзва нататък. Толкова съм облекчена, че знае, че разбира, че няма да разиграе сцена на гняв и разочарование, както правят тези глупави посланици.
На Уилям Сесил е възложено да реши проблема. Той и сър Никълъс Трокмортън, посланикът на кралицата в Шотландия, отиват заедно в Дърам Хаус да разчистят пътя за кралицата. Моят Томас трябва да ги придружи. Виждам ги как минават през портата: Томас я задържа отворена за двамата благородници и ги следва отзад със сдържана почтителност.
Кралицата е необикновено търпелива. От това разбирам, че е твърдо решена да присъства на сватбата на Хенри Нолис. Елизабет държи на тази сватба и е готова на големи отстъпки, за да е сигурно, че няма да ѝ попречат да отиде. Тя сяда, а някой довежда музикантите, които се изсипват от двореца, мислейки, че са приключили работата си за днес, и свирят за нея, докато придворните стоят бездейно наоколо и бъбрят, нащрек в очакване да привлекат вниманието ѝ, неспокойни като чакащи коне. След по-малко от половин час градинската порта се отваря отново и моят Томас въвежда сър Уилям и сър Никълъс: и двамата се усмихват.
— Моля — подканва Уилям Сесил кралицата. — Моля, качвайте се на баржата си. Френският посланик напусна трапезата, за да направи услуга на всички ни, и можете да се явите на сватбата.
Това е възможно най-доброто стечение на обстоятелствата за мен. След забавянето всички са толкова нетърпеливи да потеглят, че никой изобщо не ме забелязва.
Докосвам ръката на Мери Ратклиф.
— Не мога да дойда. Толкова силно ме боли коремът, че не вярвам да издържа в параклиса — казвам.
— Ще поискаш ли позволение?
— Не я е грижа — казвам убедено. — Не ми се иска да я забавя допълнително. Ако попита за мен, кажете ѝ, че ми е прилошало и съм помолила да бъда извинена.
Придворните се отправят надолу към пристана, чуваме вика, когато гребците вдигат веслата в готовност.
— Върви — казвам. — Хайде, не я карай да чака!
Мери се отдалечава забързано, а аз оставам в пустата градина. Обръщам се и влизам обратно вътре в двореца, и, подтикната от внезапно хрумване, се връщам през личния кабинет и влизам в спалнята на кралицата.
Обзема ме странно изкушение да потършувам из нещата ѝ. Навсякъде има разпръснати толкова много красиви вещи — гърненцата и боите върху масата, скъпоценностите в своите ковчежета, панделките и дантелите, като играчки в твърде претрупана детска стая на разглезено дете. Слугите ще влязат скоро — да почистят и разтребят и да оправят всичко, но междувременно никой не ме безпокои. Вземам празното гърненце от оловното белило и мацвам малко под очите си. Веднага го изтривам. Цветът е толкова яркобял, че заприличвам на актьор с маска. Не подобрява с нищо външността ми: нямам белези от шарка и бръчки, които да крия.