Смъртоносно бяло

– О, добър ден – поздрави тя, без да попита за името му, и се отправи към дъното на галерията с тракащи по плочите токчета. – Хенри! Господин Страйк е тук!

Отвори се скрита врата и се появи Дръмънд: любопитен наглед мъж, чиито аскетични черти с тънък нос и черни вежди бяха обкръжени от слоеве тлъстина около брадичката и по шията, сякаш дебел веселяк бе поел в тялото си пуритан. С грижливо подстриганите си бакенбарди и тъмносив костюм с жилетка имаше безвременното и безпогрешно излъчване на висшата класа.

– Приятно ми е – каза той и подаде топлата си суха длан. – Заповядайте в кабинета ми.

– Хенри, госпожа Рос се обади току-що – каза блондинката, докато Страйк влизаше в малката стая зад дискретната врата, която бе обрамчена отвсякъде от махагонови библиотечни шкафове и много спретната. – Иска да види картината на Мънингс, преди да сме затворили. Казах й, че вече е запазена, но тя все пак би желала...

– Съобщи ми, когато пристигне – отвърна Дръмънд. – И би ли ни донесла чай, Лусинда? Или кафе? – попита той Страйк.

– Чай ще е чудесно, благодаря.

– Седнете, моля – покани Дръмънд и Страйк го стори, благодарен за широкото и масивно кожено кресло. Античното бюро помежду им беше празно с изключение на поднос с гравирана хартия за писма, автоматична писалка и нож за отваряне на писма от слонова кост и сребро. – И тъй – подхвана изтежко Хенри Дръмънд, – разследвате от името на семейството онази потресаваща история.

– Точно така. Ще възразите ли да си водя бележки?

– Действайте, моля.

Страйк извади бележника си и химикалка. Дръмънд се движеше леко вляво и вдясно на своя въртящ се стол.

– Ужасен шок – изрече тихо той. – Естествено, на човек най-напред му идва наум за чуждестранна намеса. Министър от правителството, очите на света са вперени в Лондон заради олимпиадата и прочие...

– Значи не си помислихте, че е извършил самоубийство? – попита Страйк.

Дръмънд въздъхна тежко.

– Познавах го от четиресет и пет години. Животът му не бе лишен от превратности. Да надмогне всичко – развода с Патриша, смъртта на Фреди, оставка от правителствения пост, ужасния автомобилен инцидент на Рафаел, – за да сложи край сега, когато бе министър на културата, когато нещата при него отново потръгнаха... Защото Консервативната партия бе неговият живот – продължи Дръмънд. – О, да. Ако го порежеш, синя кръв би потекла... Ужасно страдаше, че е вън от играта, и беше възторжен, като се завърна и се издигна до министър... Вярно, в младите ни години се шегувахме, че няма как да не стане премиер, но тази мечта си беше отишла. Джаспър винаги е казвал: „Верните привърженици на торитата харесват негодници или палячовци“, и добавяше, че не е нито едното от двете.