Смъртоносно бяло

Лорелай не се отказа. Искаше да се види със Страйк очи в очи, да знае защо е дала близо година от живота си, както тя го виждаше, на един емоционален вампир.

– Дължиш ми среща – настоя тя, когато той най-сетне й вдигна по обед на следващия ден. – Искам да те видя. Не можеш да ми го откажеш.

– И какво ще се постигне с това? – попита я той. – Прочетох имейла ти, ясно си изразила своите чувства. Още от самото начало ти казах какво искам и какво не искам...

– Не ми пробутвай репликата „Никога не съм се преструвал, че търся нещо сериозно“. На кого се обади, когато не можеше да ходиш? Тогава беше доволен да те обгрижвам като твоя съпруга...

– Да стигнем тогава до споразумение, че съм негодник – каза той, седнал в комбинираното си помещение кухня/дневна, протегнал ампутирания си крак на стол пред себе си. Носеше само боксерки, но скоро трябваше да постави протезата си и да се облече достатъчно елегантно, та да се впише в художествената галерия на Хенри Дръмънд. – Нека си пожелаем всичко хубаво един на друг и...

– А не – прекъсна го тя. – Няма да се отървеш така лесно. Бях си щастлива и доволна...

– Никога не съм искал да те правя нещастна. Аз те харесвам...

– Харесваш ме – повтори тя пискливо. – Бяхме заедно цяла година и ти ме „харесваш“...

– Какво искаш? – рече той най-сетне с изчерпано търпение. – Да куцукам към олтара, без да чувствам каквото е редно да чувствам, без да го искам, с копнеж да се откача? Караш ме да говоря неща, които не желая да казвам. Не съм искал никого да нараня...

– Но го направи! Ти ме нарани! А сега искаш да си тръгнеш, сякаш нищо не е било!

– Докато ти пък искаш публична сцена в ресторант, така ли?

– Аз искам – заговори тя, като вече плачеше – да не се чувствам, сякаш съм лесно заменяема. Искам спомен от края, който да не ме кара да се виждам евтина и ненужна...

– Никога не съм гледал така на теб. И сега не те виждам така – каза той със затворени очи и с желанието никога да не бе прекосил стаята на партито на Уордъл. Истината е, че си твърде...

– Не ми казвай, че съм твърде добра за теб – пресече го тя. – Остави и на двамата ни капка достойнство.

И му затвори. Преобладаващата емоция у Страйк беше облекчение.

Никое разследване не бе отвеждало Страйк с такова постоянство до една и съща малка територия в Лондон. Няколко часа по-късно таксито му спря на леко наклонената Сейнт Джеймсиз Стрийт, насреща му беше дворецът Сейнт Джеймс с неговите червени тухли, а вдясно на Парк Плейс беше „Пратс“. След като плати на шофьора, той се отправи към галерията „Дръмънд“, която се намираше между магазин за вина и такъв за шапки на левия тротоар на улицата. Макар да бе успял да си постави протезата, Страйк се движеше с помощта на телескопичен бастун, който Робин му бе купила по време на друг период, когато кракът го бе болял толкова силно, че едва можеше да поддържа тежестта му.