Операция „Червена буря“ [bg]

Тази вечер полковник Елингтън се събуди в шест часа. Той се обръсна и излезе навън. Слънцето все още беше високо във вечерното небе. Дюк не се разстройваше лесно, но загубата на половината от екипажите му — хора, с които беше работил в продължение на цели две години — не можеше да бъде преглътната лесно. Твърде много време беше изминало от службата му във Виетнам и той бе забравил колко ужасни бяха загубите по време на война. Хората му имаха нужда от поне един ден, в който да оплачат загубата на другарите си и да успокоят малко болката си, но не разполагаха с толкова време. Ескадрилата си почиваше по график. Заповедите от командването определяха за всички по осем часа сън дневно. Подобно на ловци по време на нощен лов, пилотите също спяха само през деня.

Те обаче си вършеха добре работата и Елингтън изобщо не се съмняваше в това. Всяка вечер черно-зелените Фризбита излитаха към някаква специална цел, а руснаците все още не бяха намерили начин да им се противопоставят. Щурмовите камери на всеки самолет правеха снимки, при вида на които разузнавателните офицери на ескадрилата не можеха да повярват на очите си. Но цената за всичко това беше твърде висока.

Е, какво пък. Полковникът си напомни, че по един полет дневно беше много по-малко натоварване в сравнение с натоварванията, на които бяха подложени екипажите на другите видове самолети, както и че екипажите за непосредствена поддръжка понасяха също толкова големи загуби. Довечера му предстоеше още една мисия и той накара мозъка си да мисли само по задачата.

Инструктажът продължи един час. Тази вечер щяха да излетят десет самолета по два срещу пет цели. На него като командир му се падна най-трудната цел. Данните на разузнаването показваха, че руснаците разполагат с неизвестен дотогава склад за гориво на запад от Витенбург, който се използваше за осигуряване на гориво за настъпващите срещу Хамбург съветски части. Германците искаха складът да бъде унищожен. Спътникът му щеше да атакува с „Дурандал“, а той щеше да го последва с „Рокай“. За тази мисия не се предвиждаха помощни самолети, а полковникът не искаше с групата му да летят самолети-заглушители. Два от свалените самолета от неговата ескадрила бяха имали такава поддръжка и сигналът от заглушителите просто бе уведомил силите на ПВО за присъствието им.