Хари Потър и огненият бокал

Когато на следващия ден тръгнаха от замъка по обяд, бледо сребристо слънце огряваше поляните наоколо. Времето вече беше по-меко и като пристигнаха в Хогсмийд, и тримата бяха свалили наметалата и ги бяха метнали на раменете си. Храната, която Сириус им бе заръчал да вземат, бе в чантата на Хари — бяха успели да измъкнат от обяда дузина пилешки бутчета, голямо парче хляб и шише тиквен сок.

Първо влязоха във „Висша мода за магьосници“ да купят подарък на Доби и много се забавляваха, докато избираха най-крещящите чорапи, които можеха да се намерят, включително със святкащи златни и сребърни звезди и такива, които започвали силно да пищят, щом се вмиришат. Като стана един и половина, се запътиха нагоре по главната улица покрай „Дервиш и Банджис“ към края на селото.

Хари никога досега не бе идвал в тази посока. Виещата се уличка ги отведе до полето зад Хогсмийд. Тук къщите бяха по-малко, но с по-големи дворове. Вървяха към подножието на близката планина. След един завой забелязаха стълбите край оградата за добитъка в края на уличката. Там, подпряло предни лапи на най-горната греда, ги чакаше голямо рошаво черно куче, което стискаше няколко вестника между зъбите си, и им изглеждаше много познато…

— Здрасти, Сириус! — каза Хари, като стигнаха до него.

Черното куче нетърпеливо подуши чантата му, завъртя опашка, обърна се и хукна по една пътека през поляната, в края на която започваше планината. Хари, Рони и Хърмаяни се изкатериха по стълбите и го последваха.

Сириус ги отведе до самото подножие на планината, където трябваше да подскачат и да се катерят по камъни и скали. На четири лапи може би беше по-лесно, но Хари, Рон и Хърмаяни скоро останаха без дъх. Те последваха Сириус нагоре в планината и почти половин час се изкачваха по стръмна и камениста виеща се пътека. Не изпускаха от очи въртящата се опашка на Сириус, пъшкаха от топлината, а каишките на чантата се впиваха в раменете на Хари.

Изведнъж Сириус съвсем изчезна от погледите им и когато стигнаха до мястото, където го видяха за последен път, те забелязаха тесен процеп в скалата. Промушиха се през него и се озоваха в хладна полутъмна пещера. В единия й край с дълго въже бе вързан за голяма скала хипогрифът Бъкбийк. Наполовина сив кон, наполовина гигантски орел, Бъкбийк ги погледна изпитателно с оранжевите си очи. Тримата му се поклониха дълбоко и след като ги наблюдава властно известно време, той подгъна предните си люспести колене и позволи на Хърмаяни да се доближи до него и да погали пернатата му шия. Хари обаче бе насочил цялото си внимание към черното куче, което току-що се бе преобразило в неговия кръстник.