Белгарат — магьосникът

— Може би, дядо, но на мен ми се иска сам да се уверя в това… поне веднъж. — Той ме погледна с тези негови толкова сериозни очи. — Но няма да мога. Онзи камък върху меча на татко няма да ми позволи, нали?

— Боя се, че няма — отвърнах му аз.

— А защо точно аз?

Мили Боже! Колко пъти бях чувал този въпрос? Откъде мога да знам защо трябва да е точно той? Не аз командвам парада. Но тогава реших все пак да се опитам да му обясня.

— Това вероятно се дължи на нашия жребий в живота, Даран. Ние сме по-специални, което означава, че носим по-специални отговорности. И ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, не е казано, че тези отговорности трябва да са ни по вкуса.

Да кажеш нещо подобно на седемгодишно дете си е доста грубо, но пък моят внук не беше обикновено дете.

— Ето какво ще направим двамата с теб — му казах след това. — Първо тази вечер хубавичко ще се наспим, а утре сутринта ще станем по-рано, ще закусим и после ще отидем да видим какво има от другата страна на хълма.

— Навън вали. Ще станем вир вода.

— Не сме от захар, та да ни е страх от малко дъжд, нали така?

С това свое малко начинание успях да ядосам едновременно и двете си дъщери.

Двамата с малкия, обаче, добре се позабавлявахме и затова намръщените физиономии през следващите няколко дни не ни притесниха особено. Изкачихме няколко от най-стръмните хълмове на Острова на Бурите, направихме си лагер на открито и ловихме риба в езерата и бързите планински потоци. Освен това си говорихме доста. Говорихме си за много неща и мисля, че успях да убедя Даран, че онова, което ни е отредено да направим, е важно и значимо. След това той поне не ме шамаросваше толкова често с това негово „Защото точно аз?“

Съветът на Алорните продължи няколко седмици и после всички си тръгнахме по домовете. Поул, Белдин и аз прекосихме с кораб Морето на Бурите и се добрахме до пристанището на Камаар в една прекрасна лятна привечер. Наехме си стаи в същата прословута странноприемница, в която се бяха срещнали за пръв път Белдаран и Рива.

— На колко години стана Белдаран? — попита Белдин след вечеря.

— На двайсет и пет, чичо — каза му Поул, — на толкова, на колкото съм и аз.

— Тя изглежда по-възрастна.

— Напоследък е боледувала. Не мисля, че климатът на Острова й се отразява добре. Всяка зима се простудява и всяка следваща година изкарва настинката все по-тежко. — Поулгара погледна към мен. — Ти въобще не й помогна да се почувства по-добре, като отвлече сина й.

— Не съм го отвличал — възразих й аз. — Освен това й оставих бележка.

— Белгарат е адски добър в оставянето на бележки, особено когато се измъква без предупреждение — отбеляза Белдин.

Аз свих рамене.

— Така просто си спестявам излишните спорове. Двамата с Даран трябваше да си поговорим. Той бе достигнал до възрастта, в която се появяват куп важни за детето въпроси и аз бях длъжен да му отговоря. Мисля, че сега този проблем е уреден — поне за известно време. Даран е добро момче и сега, когато вече знае какво се очаква от него, най-вероятно ще се справи прекрасно.