Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Мамут вдигна поглед към тавана и възкликна:
— О, Майко! — после я погледна. — Айла, ти не разбираш. Ранек наистина ти е дал знак, че те желае, но това изобщо не е било заповед.
Айла го погледна силно озадачена.
— Аз не разбира.
— Айла, никой не може да ти заповядва. Твоето тяло си е само твое и ти избираш какво да правиш с него. Ти решаваш с кого искаш да го правиш. Можеш да легнеш в леглото на всеки мъж, който пожелаеш, стига той да го иска — и ми се струва, че това не е кой знае какъв проблем — но изобщо не си длъжна да споделяш Удоволствия с мъж, когото не желаеш.
Тя се замисли върху думите му.
— Ами ако Ранек заповяда пак? Той каза иска мен пак, много пъти.
— Не се съмнявам, че те желае, но той не може да ти заповяда да бъдеш с него. Никой не може да ти заповядва, Айла. Никой няма право да ти се налага.
— Нито дори мой стопанин? Никога?
— Струва ми се, че в такъв случай той няма да остане твой стопанин задълго, но дори и стопанинът ти няма право да ти заповядва. Той не те притежава. Само ти можеш да решаваш.
— Мамут, когато Ранек ми дал знак, аз не била длъжна да отида при него?
— Точно така. — Той забеляза, че тя се намръщи. — Съжаляваш ли, че си споделила леглото му?
— Да съжалявам? — Тя поклати глава. — Не. Не съжалявам. Ранек е… добър. Не груб… като Брод. Ранек… внимателен с мен… направил хубави Удоволствия. Не. Не съжалява за Ранек. Съжалява за Джондалар. Съжалява, че Джондалар сърдит. Ранек прави хубави Удоволствия, но Ранек е… не е Джондалар.
20
Айла извърна глава на една страна и се наклони напред, за да устои на виещия вятър, като се опитваше да укрие лицето си от шибащият я сняг. На всяка внимателна крачка напред свирепо се противопоставяше сила, която се възприемаше само благодарение на множеството въртящи се ледени късчета, запокитени по нея. Изправила се в цял ръст срещу свирепата снежна буря, която бушуваше яростно, тя усещаше как ледените топчета я шибат като с камшик по лицето и трябваше да примижи, за да държи очите си отворени. Извърна се и направи още няколко крачки. Блъскана от ожесточената буря, тя отново се взря пред себе си. Гладката заоблена форма пред нея я подкани и най-сетне тя докосна с облекчение твърдия сводест вход от бивник.
— Айла, не е трябвало да излизаш в такава буря! — възкликна Диджи. — Можеш да се загубиш само на няколко крачки от входа.
— Да, но бурята вилнее вече много дни, а Уини и Рейсър са излезли навън. Искам да знам къде са отишли.
— Намери ли ги?
— Да. Те обичат да пасат на едно място зад завоя на реката. Там вятър не духа така силно и сняг не покрива трева толкова много. Не в подветрена страна. Имам малко зърно, но няма останала трева. Коне знаят къде има трева дори когато има снежна буря. Аз ще дам тук вода, когато те се върнат — каза Айла и тропна с крака, за да отупа снега от връхната си дреха, която току-що бе съблякла. Влизайки в землянката, тя я окачи на една кука близо до входа на Огнището на Мамута.
— Можете ли да повярвате? Ходила е навън! В това време! — заяви високо Диджи пред няколко души, които се бяха събрали в четвъртото огнище.
— Но защо? — попита Торнек.
— Коне трябва да се ядат и аз… — започна Айла.
— Видя ми се, че те няма много време — каза Ранек. — Когато попитах Мамут за теб, той каза, че за последен път те е видял да влизаш в конското огнище, но когато надникнах там, теб те нямаше.
— Айла, всички се втурнаха да те търсят — обади се Трони.
— И тогава Джондалар видя, че липсва връхната ти дреха и че конете също ги няма и предположи, че си излязла с тях — продължи да разказва Диджи, — затова решихме да те потърсим навън. Когато надникнах да видя как е времето, видях, че идваш.
— Айла, би трябвало да се обаждаш на някого, когато излизаш в такова лошо време — укори я деликатно Мамут.
— Не разбираш ли, че хората се тревожат, когато излизаш в такава снежна виелица? — попита Джондалар с по-ядовит глас.
Айла се опита да отговори, но всички говореха в един глас. Тя огледа всичките тези лица, обърнати към нея и се изчерви.
— Съжалявам. Не исках да ви тревожа. Аз живея дълго време сама и нямам хора, който да се тревожат. Излизам навън и се прибирам, когато пожелая. Не съм свикнала с хора, да имам някой да се тревожи — отвърна тя като погледна Джондалар, а след това и останалите.