Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
— Намерихме ги — озадачено отговори Левко. — Зарядното беше в едно чекмедже, а кабелите се търкаляха в ъгъла зад телевизора.
— В ъгъла ли? — напрегна се Настя. — Покажи ми къде.
Левко й показа. И какво се получаваше? Престъпниците са търсили нещо, преобърнали са цялата къща, със сигурност са видели и зарядното устройство, и кабелите, но кой знае защо не са ги взели, макар че без тях използването на камерата не е твърде удобно, а и определено не могат да я продадат. Зарядно и кабели могат да се вземат назаем от някого, но това върши работа само ако камерата е предназначена за лично ползване. Господи, нима в нашата страна още има хора, готови да убият човек, за да му вземат видеокамерата, но не за да я продадат? Сега битова техника почти не се краде, всички уважаващи себе си престъпници отдавна са се пренасочили към компютри, валута и скъпоценности. Кой може да се е полакомил за неокомплектована камера, при което аксесоарите й не са били скрити, а са лежали на достъпни места? Само пълен идиот. Или човек, който няма никаква представа що е видеокамера и как работи тя. Да не вземеш ти кабелите и зарядното, но пък да вземеш всички касети… Какво ли си е мислел този човек?
— А какво й е било на камерата? — попита тя. — За какво са я давали на поправка, спомняш ли си?
— Капачето, под което се поставя касетата, е заяждало и тя не е можела да се вади — обясни Левко.
— Значи лошо са я поправили — позасмя се Настя. — Капачето пак е заяло.
— Не разбрах. Защо да е заяло?
— Защото на тях изобщо не им е трябвала камерата. Те са търсили касета. Само че не са знаели коя именно, затова са взели всичките. А онази, която е била в камерата, не са могли да я извадят — капачето е заяло, разбираш ли. Кирил е знаел, че капачето заяжда и трябва да се отваря внимателно, нали камерата е била негова. А крадците не са го знаели, дръпнали са грубо и капачето отново се е счупило. Такава една неприятност се е случила. За да не губят време, те са взели касетата с все камерата. Как ти се струва тази картинка?
Картинката явно не хареса на Левко. Убийство с цел обир — вярно, неприятно нещо, но началството се отнася с разбиране и не се взира много. Обаче убийство заради касета силно намирисва на политика, шантаж или криминален бизнес и в този случай ще го тормозят ежедневно. Вярно, има една утеха: такъв случай най-вероятно ще бъде прехвърлен или на „Петровка“, или в главното управление, или в управлението за борба с организираната престъпност. Дано стане така, защото ако не го прехвърлят, той, Левко, ще си има такива главоболия с трупа на Кирил Яровой, че светът ще му се види черен.
Женя обикновено ходеше да обядва с другите служители в близко заведение. Днес обядът се проточи по-дълго от обикновено — Катя от отдела по маркетинг имаше рожден ден и поръча за всички шампанско и десерт.
Когато се върна в приемната, Женя се накани да довърши превода на немски на един, съставен от баща й, проектодоговор. Вече беше включила компютъра, беше отворила пред себе си специалните речници, когато светна лампичката — баща й я викаше.
Женя влезе в кабинета с бележник и химикалка в ръце — идеалната секретарка, въплъщение на сдържаност и акуратност.
— Обадиха ми се от милицията — сухо каза баща й, без да вдига поглед от книжата. — Този човек няма да те безпокои повече. Мъртъв е.
— Как така мъртъв? Убили ли са го?
— Точно така.
— Кой? Милиционерите ли?
— Не знам. Съобщиха ми само, че са го намерили и че е убит. Свободна си.
Убит… Убит… И Игор никога повече няма да й се обади. И няма да я помоли за помощ. И няма да я извика да гледа поредния запис. Тя вече няма да го види. Какво пък, значи е дошъл моментът.
Женя седна зад бюрото си, извади от чантата си малко бележниче и намери телефонния номер на Лесников. „Само дано си е на работното място — мислено се молеше тя. — Само да вдигне телефона“.
— Слушам ви — чу се неговият глас и Женя отново, както и първия път, когато той й се обади, почувства как страните й пламват.
— Игор Валентинович, обажда се Женя Рубцова.
— Да, Женечка, слушам ви внимателно. Вече знаете какви новини имаме, нали?
— Знам, татко ми каза. Игор Валентинович, трябва да ви видя. Това е много важно и много спешно.
Глава 21.
От снимката я гледаше лице, което нямаше нищо общо с композиционния портрет, съставен по думите на Женя Рубцова. Освен това този човек не беше никакъв блондин и очите му не бяха сини, и беше нисък на ръст. Настя добре познаваше този феномен, още като малка се бе смяла, когато почиваше с родителите си на черноморското крайбрежие в Грузия: местните любовчии подвикваха на шатенките: „Ей, блондинче!“. На тези мургави грузинци с гарвановочерни коси всички жени от славянски тип им изглеждаха блондинки. И с ръста всичко е ясно — Женя е нисичка и всеки, който е по-висок от нея, й изглежда снажен. Колкото до очите, просто не ги е видяла добре. Странно е, разбира се, че когато са съставяли портрета, не са взели предвид тези подробности — та нали това са основите, АБ-то на криминалистиката. Впрочем възможно е и да са ги имали предвид, да са задавали на Женя много уточняващи въпроси, но тя…