Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Настя послушно седна, но продължи да върти химикалката.
— Е, та ще ми помогнеш ли?
— Добре де, ще се обадя, какво да те правя.
Той прелисти справочника, намери номера и започна да натиска бутоните на апарата.
— Защо си такава мрачна? Пак ли Житената питка те е възпитавал?
— Не, засега не ме закача — едва-едва се усмихна Настя.
— Дава заето. Ще звънна пак след две минути. А защо не си в настроение тогава? Случило ли се е нещо?
Настя вече щеше да му заговори за кученцето, но очите и веднага се напълниха със сълзи. Интересно кога ще може да разказва за това спокойно? Наистина ли ще дойде и този ден? Като се опитваше да скрие лицето си, тя се наведе и с пресилено внимание започна да изучава връзките на маратонките си.
— Абе, не, всичко е наред — отговори тя, без да вдига глава. — Не съм мрачна, просто съм угрижена.
— Ааа — проточи Коротков, — добре тогава. Как ти е псето? Нещо отдавна не си ми подавала сводки от фронта.
„Сводки от фронта“ той наричаше ежедневните разкази за лудориите на кученцето и за здравето му, с които Настя забавляваше началника си по време на ритуалните им сбирки на кафе.
— Псето ли? — Тя се постара да се овладее, за да не трепери гласът й. — И с псето всичко е наред. Вече живее със стопанина си.
— Така ли? Стопанинът ли се намери?… Пак дава заето… Но защо нищо не си ми казала? Кога си взеха кученцето?
— Те го… — Тя все пак не успя да се сдържи и сълзите рукнаха от очите й, закапаха от бузите върху небесносиньото поло.
— Ей, Настюха. — Коротков скочи, заобиколи бюрото и застана до нея. — Ти… такова… стига си ревала. Защо така бе?
— Извинявай.
Настя изхлипа и избърса сълзите си с длан. Коротков мълчаливо й подаде кърпичка, тя благодарно кимна.
— Нищо ми няма, Юра, всичко е наред.
— Аха, виждам колко нищо ти няма — промърмори той.
— Просто не бях предполагала, че толкова съм се привързала към него. Знаеш ли, всеки ден очаквах стопанинът да се обади и да си го вземе, мислех си: дано да е по-скоро… Нали виждах, че Чистяков се ядосва, особено след онази история — когато кученцето изяде дисертацията. И да спя ми пречеше, и всичко изгризваше, изобщо си мислех, че е бреме, което поради глупостта си съм стоварила върху себе си и Льошка. А когато Льошка ми каза, че всеки момент ще дойде стопанинът и ще го вземе, разбрах, че… изведнъж почувствах…
Тя млъкна, уплаши се да не се разплаче пак. В гърдите й пак се появи болката, която утихваше само заедно със сълзите.
— Добре, добре, стига, не бъркай в раната. Ако искаш, поплачи си тук при мен, няма нужда да ми разказваш повече. О, хванах ги. Ало, Николай Иванич, добър ден, безпокои ви Коротков…
Докато Юра задаваше въпроси и записваше нещо на настолния календар, Настя се оглеждаше в огледалото, което също като в нейния кабинет беше прикрепено към вътрешната страна на вратата на шкафа. Браво бе! Очите червени и гневни, лицето подпухнало, косата разчорлена, бретонът сплъстен, по светлата копринена блузка — мокри петна. Направо Мис „Петровка“ 38. „Трябва да се гримирам — кой знае откъде се пръкна в главата й нова мисъл. — И да се обличам по друг начин. Ходя като някакво плашило. Освен това, ако се гримирам, ще ме е страх да плача, за да не се разтече тушът. Край, решено, от утре започвам да обръщам внимание на външния си вид. Защото инак така и ще умра, без да съм поносила женски дрехи“.
— Настюха, слушай сега — каза Коротков, след като затвори телефона. — Яровой, Кирил Андреевич, роден осемдесета година, живеел с родителите си, които в момента на убийството са отсъствали от града, били са на курорт в Естония у приятели, сега са извикани в Москва, утре трябва да пристигнат. Яровой е работел като куриер, разнасял е по домовете сметки за мобилни телефони. Регистриран е в психодиспансера и в тази връзка е освободен от военна служба. Не е задържан, нормални отношения с милицията, никой никога не се е оплаквал от него. Съседите казват — кротко, учтиво момче, много спокойно, само дето нямал никакви приятели. Родителите на Яровой им оставили ключ от апартамента — в случай че момчето се разболее. И изобщо да го наглеждат. Крехко здраве, често вдигал висока температура, придружена от бълнуване и загуба на съзнанието. Така казват съседите. Та значи отишли да видят Кирил и да го поканят на вечеря, а той лежал мъртъв в хола.
— От какво е умрял?
— По предварителни данни — от счупване на шийни прешлени. А по-точно ще ни кажат след аутопсията, ще трябва да почакаме. Направих уговорката — можеш да отидеш при момчетата, ще огледаш жилището заедно с тях. Разбира се, ако искаш.