Кралят

– Ако можеш да свалиш един законен крал, значи, можеш да свалиш и друг. Би могъл да върнеш Рот на престола.

– Надценяваш ме.

– Моля те.

Непоклатимостта ѝ го изпълваше с гняв, въпреки че всъщност беше добродетел.

– Защо е толкова важно за теб? Твоят живот няма да се промени. Ще бъдеш в безопасност тук… или където и да било. Братството не е разпуснато…

– Те ще те преследват.

– Тогава ще се наложи да ги убием. Надявам се да видят ползата от това, да се оттеглят с достойнство.

Всъщност направо не можеше да повярва, че казва всичко това. Ала за да не я разстрои, щеше да пощади живота на братята и Рот… стига да не му пречеха.

Лейла поклати глава.

– Лоялността им няма да го допусне. – Вдигна ръце и ги доп­ря до бузите си, сякаш си представяше ужаса. – Отново ще избухне война. Заради теб.

– Тогава ме намрази. Така ще бъде най-добре и за двама ни.

Тя задържа поглед върху него сякаш цяла вечност.

– Боя се, че не мога да го направя.

Кор стори всичко по силите си, за да не обърне внимание на това, че сърцето му прескочи един удар.

– Трябва да се сбогувам.

– Как откри това място?

– Неотдавна те проследих до дома. Ти беше в колата, връщаше се от клиниката. Тревожех се за теб.

– И защо… дойде тази нощ?

– Трябва да вървя.

– Недей.

В продължение на един миг той разигра в ума си фантазия, в която тя му казваше същото… и то беше лично. И не само защото искаше да го склони на своя страна.

Безумието му не трая дълго. Особено когато си представи как тероризира ранения човешки мъж в изоставения ресторант без никаква друга причина, освен че бе в състояние да го направи… а после си спомни как маха гръбнаците на всички онези лесъри и ги изпраща на… кой точно от аристократите? Сякаш получателят изобщо имаше някакво значение. А после се видя как обезглавява убийци. Как ги пронизва в корема. Троши крайниците им.

Толкова много насилие имаше в миналото му.

Както и извратеността на всичко, което беше преживял във военния лагер на Блъдлетър.

И като капак на всичко – лицето му.

Имаше намерение да поеме надолу по склона. За разлика от нея, той не можеше да се дематериализира – неведнъж бе опи­тал да го стори, за да изкачи по-бързо планината, и се беше провалил заради мъглата.

Да, имаше намерение да си тръгне. Поради всички причини, които ѝ беше изредил, и онези, които бе запазил за себе си.

Вместо това се чу да казва:

– Ще те чакам под кленовото дърво. Утре в полунощ.

– С каква… – тя се уви по-плътно с якето си, сякаш щяха да я изядат жива – …цел?

– Нищо, за което да се тревожиш.

Този път Кор наистина се обърна и тръгна надолу… докато мислите му не се проясниха достатъчно, за да го спрат. Погледна през рамо и добави:

– Избранице. Можеш ли да откриеш пътя към дома?

– О, да… разбира се… – Само дето, когато се огледа наоколо, лицето ѝ като че придоби объркано изражение. – Да, ей там…