Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Разбира се — спокойно каза Риърдън. — Ако искате производство, тогава се махнете от пътя ми, разкарайте проклетите си наредби, оставете Орън Бойл да фалира, позволете ми да купя завода на „Асошиейтед стийл“ — и той ще излива по хиляда тона на ден от всяка една от шейсетте си пещи.
— Но… но ние не можем! — ахна Мауч. — Това ще бъде монопол!
Риърдън се разсмя.
— Добре — с безразличие каза той, — тогава позволете управителят на моя завод да го купи. Ще се справя по-добре от Бойл.
— Но това ще означава да позволим на силните да се възползват от слабите! Не можем да го направим!
— Тогава не ми говорете за спасяването на икономиката на страната.
— Искаме само… — той спря.
— Искате само производство без хора, които да могат да произвеждат, нали?
— Това… това е теория. Това е само теоретична крайност. Искаме единствено временно нагаждане.
— Правите такива временни нагаждания от години наред. Не виждате ли, че времето ви свършва?
— Това е само тео… — гласът му затихна и изчезна.
— Вижте сега — внимателно каза Холъуей, — не че господин Бойл е… слаб. Господин Бойл е изключително способен човек. Просто пострада от някои нещастни стечения на обстоятелствата, напълно извън неговия контрол. Беше инвестирал големи суми пари в един социален по дух проект, за да помогне на неразвитите народи в Южна Америка, и рухването на медодобива им му нанесе тежък финансов удар. Става въпрос просто да му дадем шанс да се възстанови, да му подадем ръка, за да прескочи трапа, временна помощ, нищо повече. Трябва само да изравним саможертвата — после всички ще се възстановят и ще просперират.
— Изравнявате саможертвата повече от сто… от хиляди години насам — бавно каза Риърдън. — Не виждате ли, че сте на края на пътя?
— Това е само теория! — сопна се Уесли Мауч.
Риърдън се засмя.
— Познавам практиката ви — меко каза той. — Опитвам се да разбера теорията.
Той знаеше, че конкретната причина за плана е Орън Бойл; знаеше, че задействането на сложен механизъм, съставен от връзки, заплахи, натиск, изнудване — механизъм, подобен на побесняла ирационална сметачна машина, която изхвърля случайни резултати според каприза на момента, — е било необходимо, за да осчетоводи натиска на Бойл над тези хора и да ги принуди да му дадат това последно парченце плячка. Знаеше също, че Бойл не е причината или същността, че Бойл е само случаен ездач, а не строител на адската машина, която беше унищожила света, че не Бойл я беше направил възможна, нито пък някой от мъжете в тази стая. Те също бяха само ездачи на машина без водач, бяха треперещи стопаджии, които знаеха, че колата ще се разбие всеки момент в последната бездна, и не любов или омраза към Бойл ги караше да се придържат отчаяно към курса си и да продължават уверено към края си — беше нещо друго, някаква безименна стихия, която познаваха, но избягваха да признават, нещо, което не беше нито мисъл, нито надежда, нещо, което той откриваше единствено като определен израз на лицата им — бегъл поглед, който казваше: ще ми се размине. Защо? — мислеше си той. Защо мислят, че ще им се размине?
— Не можем да си позволим никакви теории! — викна Уесли Мауч. — Трябва да действаме!
— Добре тогава, ще ви предложа друго решение. Защо не поемете завода ми и да се свършва?
Разтърси ги неподправен ужас.
— О, не! — ахна Мауч.
— Не бихме си го и помислили! — викна Холъуей.
— Ние защитаваме свободното предприемачество! — викна доктор Ферис.
— Не искаме да ви вредим! — викна Лоусън. — Ние сме ваши приятели, господин Риърдън. Не можем ли да работим всички заедно? Ние сме ваши приятели.
В другия край на стаята имаше масичка с телефон, вероятно същата масичка и същият телефон, и внезапно Риърдън видя сгърчената фигура на човек, свита над телефона, човек, който вече знаеше онова, което Риърдън сега започваше да учи, човек, който се бореше да откаже на себе си същата молба, на която той сега отказваше на настоящите обитатели на стаята, видя и края от тази борба, измъченото лице, изправено срещу него, и отчаяния глас, който казва твърдо: „Господин Риърдън, кълна ви се… в името на жената, която обичам… че съм ваш приятел“.
Точно това действие той беше нарекъл тогава предателство, точно този човек беше отхвърлил, за да служи на хората, изправени срещу него в момента. Кой тогава е предателят? — мислеше си той; мислеше го почти без чувство, без право да чувства, осъзнавайки единствено тържествена, благоговейна яснота. Кой беше дал на сегашните й обитатели средствата да получат стаята? Кого беше пожертвал и в чия полза?