Острието на Тишал

Демонът крачи неуморно напред. За мъртвите му мускули такова нещо като умора не съществува, защото те не разчитат на някаква химическа реакция. Тварта не търси лесни пътища — преминава през прохода по обходни пътечки, изкачва се високо по лицевия склон на Резеца, изкатерва зъберите с нечовешка лекота въпреки босите си крака и единствената свободна ръка.

Преметнат с главата надолу през рамото му, аз мога да видя цялото Седло на Хрил, ширнало се пред очите ми. Хребетът на прохода се е превърнал в змийско гнездо от релси, които пълзят около грубия скелет на недовършеното депо; един митничарски пост бележи грубо официалната граница между Трансдея и Анханската империя. Навсякъде се виждат палатки, от малките двуместни тенти край стените до огромни навеси: столова, заслон за повредени машини, който е толкова голям, че вътре може да се разглобят два локомотива, без да се омешат частите, тоалетни, магазинът на Компанията и още бог знае какво.

Базовият лагер на компания „Отвъдие“: те монтират релси по западния склон на Седлото. Към Империята. Проклетата линия прилича на език, който се е протегнал, за да вкуси от Анхана.

Над източните хълмове се появява горната извивка на слънцето и засипва миглите ми със златисти проблясъци. Предполагам, че няма никакви шансове проклетият демон да избухне в пламъци под първите слънчеви лъчи.

Високо на западния склон на Резеца, малко по-ниско от нас, вече би трябвало да се забелязва изворът, но всичко, което виждам, е нисък тухлен цилиндър, от който започва дълга криволичеща шлюзова тръба, която е монтирана сравнително отскоро, защото капещите ѝ колена още не са започнали да ръждясват. Тръбата се изтича в насмолен дървен резервоар на кокили, от който на свой ред започва мрежа от множество по-малки тръби, спускащи се към издигащия се скелет на депото.

Надолу, по плетеницата от релси, се движи дълга, неорганизирана колона от работници — толкова уморени и замаяни от прекараната на такава височина нощ, че дори не си правят труда да погледнат нагоре, където може да видят нас. Сега, на зазоряване, строителите изпълзяват от палатките си и със залитане и почесване се нареждат за вода пред монтираното на дървения улей кранче; скоро там, където е текло то, пръстта се превръща в дълбока до глезените кал.

И точно от тази кал започва да тече Великият Чамбайген.

Рейт беше останал от другата страна на прохода заедно със своите охранители — фалшиви охранители, осъзнавам едва сега. Сигурно са преоблечени сопита, защото досега не се е родил охранител — камо ли четирима охранители, — които да запазят такова хладнокръвие при вида на онова, което се случи долу край кратера. Сопито обаче никога не се нерви; няма да му мигне окото дори пред шибания Апокалипсис.

Те трябва да останат от другата страна на хребета, защото, ако се доближат до речния ѝ басейн, Шана ще усети враждебните им намерения. Но ще се навъртат наоколо. Не знам какво му има на тоя шибаняк Рейт — не знам защо ме мрази толкова, — но истинската омраза, омразата и в червата, е нещо, което разбирам много добре. Той ще наблюдава.