Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Или той беше свръзката ми в хотела, или беше враг. Надявах се да е свръзката.
Сандвичите изглеждаха добре.
— Ще поседнеш ли?
— Не мога — отвърна той с тих глас. — Ще изглежда неприлично, ако влезе някой. Но
все пак ви благодаря. Добре ли сте?
Което значеше: „Донесохте ли неприятности с вас?". Въпросът беше справедлив.
— Наред съм — казах, зарязвайки канадския акцент. — Минахме през неохранявани
контролни пунктове. Извадихме късмет. В града е дошла кинозвезда да забавлява войниците.
Той се отпусна и си позволи да се опре на облегалката на едно кресло.
Беше малко по-висок от мен, слаб, вероятно към 45-годишен, с гъста посивяла коса, остър поглед и тренирано тяло. Предположих, че уверените му премерени движения са
следствие от бокса или някое друго бойно изкуство.
— Направил съм вегетариански и невегетариански — посочи той подноса със сандвичи.
— В момента съм толкова гладен, че ще изям и салфетката! Нещо против да започна?
— Яжте, яжте! — подкани ме той на хинди. — Аз ще ви захраня с информация, докато
вие си захранвате тялото, тъй да се каже.
Изядох всичко. Коктейлът също бе хубав. Моята свръзка Анкит, индус от Бомбай и в
самия център на войната, в която бяха въвлечени будисти, мюсюлмани и други индуисти, беше добър домакин и ценен човек. Докато се хранех, той ми изреди какво изисква моята
роля на журналист за два или три дни.
— И най-важното, трябва да се явявате в контролно-пропусквателния пункт всеки ден
преди дванайсет, за да ви сложат печат — рече той най-накрая. — Задължително! Ако сте тук
за няколко дни и видят и един-единствен пропуснат ден, ще ви задържат. Изпитвали ли сте
някога чувството, че сте нежелан?
— Напоследък не.
— Е, ако пропуснете един ден и ви хванат, ще ви се стори, че сякаш самата Вселена не
ви иска повече.
— Благодаря, Анкит. Никой ли няма чувство за хумор в тази война? Вселената повече не
ме иска? Тази мисъл е толкова тъжна, че настоявам за още един от твоите специални
коктейли, и то тутакси!
— Само недейте да пропускате контролния пункт — засмя се той и се върна на малкия
бар във фоайето.
Връща се до бара май на няколко пъти. След третия път им изгубих бройката, защото
всичко някак все беше същото — сякаш гледах как едно и също листо си плува край теб пак и
пак, носено от потока.
Не бях пиян. Анкит беше дяволски добър барман — от онези които знаят точно колко не
бива да се напиваш. Гласът му бе тих, любезен и търпелив, макар не след известно време
вече нямах представа какво ми говори. Забравих за мисията и за Компанията на Санджай.
Цветя, тъй големи, че не можех да ги обгърна с ръце, се опитваха да притиснат
клепачите ми и да ги затворят. Пропадах бавно, реех се почти безтегловен сред оперени
венчелистчета.
Анкит говореше.
Затворих очи.
Белите цветя се превърнаха в река. Тя ме носеше към едно място сред дърветата, където
цареше покой, а към мен тичаше куче, пощуряло от щастие и радостно вдигаше лапи на
гърдите ми.
ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— ДЕЙВИС!
Кучето задраска и затупа с лапи по крайчето на съня ми, опитваше се да ме придърпа
обратно на онова място, святото място.
— Дейвис!
Отворих очи. Бях завит с одеяло. Все още седях там, където бях заспал, но Анкит беше
пъхнал възглавница под главата ми и ме беше завил. Ръката ми бе в джоба на якето и
стискаше малкия автоматичен пистолет. Дълбоко вдишване ми даде да разбера, че жилетката
е на мястото си.
Добре.
Над мен се бе надвесил непознат. Лошо.
— Дръпни се назад, приятел.
— Да, да, разбира се! — Мъжът се изправи и ми подаде ръка. — Аз съм Хорст.
— Често ли будиш хората, за да се запознаваш, Хорст?
Той се засмя. Силно. Прекалено силно.
— Добре, Хорст, направи ми една услуга. Не се смей повече така, докато не съм изпил
второто си кафе.
Той пак се разсмя. И се смя дълго.
— Ти май бавно загряваш, а?
Отново избухна в смях, а после ми предложи чаша горещо кафе.
Беше отлично. Невъзможно е да изпитваш неприязън към човек, който ти носи хубаво
силно кафе, когато само преди четири часа си се натряскал за трийсет минути.
Погледнах го.
Очите му бяха сини, сякаш избелели от слънцето. Главата му ми се стори неестествено