Сянката на планината

Пресякох залата и излязох на дългата и широка веранда точно над отворената рана на

тревясалите части около хотела — рана, която джунглата безспирно се мъчеше да излекува.

Няколко прислужници се бяха заловили здравата за работа — дялкаха, подрязваха и

пръскаха околността с хербицид: градският фронт във войната с природата.

Погледах ги, докато чаках Хорст. Чувах джунглата, чийто глас вятърът носеше:

„Дайте ни двайсет и пет години. Напуснете това място. Върнете се след двайсет и пет

години. Ще видите. Ще го изцерим от всичките му болки."

— Ще ми се неколцина от тези да работеха за мен — каза Хорст, когато дойде и застана

до мен. — Приятелката ми има ферма в Нормандия. Там е чудно и прочие, но има много

работа. Двама-трима от тези ще се оправят за нула време.

— Те са тамили — казах, докато ги гледах как сноват през грейналите от утринна роса

треви. — Тамилите са като ирландците. Навсякъде са. И в Нормандия ще откриеш работливи

тамили, ако се разтърсиш достатъчно упорито.

— Откъде знаеш, че са тамили? — попита подозрително Хорст. Обърнах се към него.

Исках още едно кафе.

— Те вършат мръсната работа — обясних.

— А, да бе, да — засмя се той.

Не беше смешно. Аз не се смеех. Той както се смееше, се намръщи.

— Ти за коя агенция каза, че работиш?

— Не съм казал.

— Много си потаен, а?

— Престрелките са за декорация. Истинската война винаги се е водила между нас, журналистите.

— За какво говориш? — попита нервно Хорст. — Само те попитах за кого работиш, нищо повече.

— Виж какво, ако се сприятеля с теб и попадна На новина, а после открия, че ти си ми я

откраднал, ще трябва да те издиря и да те пребия. А това е кофти работа.

Той присви очи и ме изгледа. Погледът му блесна.

— Ройтерс! — възкликна той. — Само на вас, гаднярите от „Ройтерс", новините ви се

свидят толкова!

Исках още едно кафе. Анкит изникна до лакътя ми с малка чаша с нещо.

— Реших, че може да имате нужда от подсилване, сър, простете ми нахалството — каза

Анкит. — Тази сутрин ви предстои да биете немилостив път.

Изпих чашата и открих, че беше шери, и то адски добро.

— Анкит, с теб току-що се сродихме — казах аз.

— Много добре, сър — отвърна овладяно Анкит.

— Ей, ти там — обърна се Хорст към Анкит. — Можеш ли да разузнаеш, ако обичаш, дали някой от тези приятелчета има разрешение за работа извън Шри Ланка?

Вдигнах ръка на Анкит да си замълчи.

— Хорст, ще тръгваме ли, преди мечките да са се събудили?

— Мечки ли? — Английското му произношение беше такова, че „беърс" по-скоро

прозвуча като „биърс", бири. — Няма мечки. Тигри са. Тамилските тигри. Те тия шибаняци

са пълни откачалки! Носят си самоубийствени капсули, в случай че ги хванат.

— Не думай.

— Не разбират, че с това поведение, като ей тъй се самоубиват, вдъхват на противника