Сянката на планината

месец.

— Аха.

— И… ако днес видим още една… няма да си деля снимките с теб.

— Добре.

— Не съм виновен, че си си зарязал фотоапарата.

— Разбрах.

— Само да сме наясно по тоя въпрос.

— Не ми трябват снимките ти на отрязани глави, Хорст. Дори не ща да мисля за тях. Ако

пак има отрязана глава на тоя път, цялата е твоя.

На пътя пак имаше отрязана глава само на петдесет метра по-нататък.

Отначало реших, че е номер — тиква, набучена на прът, зловеща шега. Но след още

няколко крачки видях, че е на мъртво хлапе, шестнайсет-седемнайсетгодишно. Крепеше се на

бамбуков прът, забит в земята; лицето на момчето бе обърнато към всеки жив, минаващ по

главния път.

Очите бяха затворени, устата зееше.

Хорст си занаглася фотоапарата.

— Казах ти аз — възкликна той. — Казах ти! Продължих по пътя.

— Къде тръгна? — подвикна ми той.

— Ще ме настигнеш.

— Не, не! По този път не е безопасно! Затова исках да вървим заедно. Трябва да останеш

с мен! Заради собствената си безопасност!

Не спрях.

— Две за два дни! — възкликна Хорст, докато се губеше в далечината. — Нещо ще става.

Усещам! Знаех си, че е правилно да остана.

Щракаше с фотоапарата. Чат-чат. Чат-чат.

Убийството на хлапето бе престъпление, но да набиеш главата му на кол — направо бе

грях, а грехът винаги изисква изкупление. Искаше ми се някак да има начин да върна главата

на момчето на родителите му, да им помогна някак да открият тялото му и да го погребат. Но

не можех да слушам сърцето си. Не можех дори да сваля мъртвата му млада глава на земята, което исках да сторя от дъното на душата си. Носех жилетка, натъпкана с паспорти и злато, собственият ми паспорт и журналистическата ми акредитация бяха фалшиви. Аз бях

контрабандист, изпълнявах мисия и бях длъжен да го подмина.

Сам на пътя, аз жалех за това хлапе — което да бе то и каквото и да бе сторило.

Продължавах да вървя, придавайки си отново сурово изражение, опитвах се да прогоня всяка

мисъл за него сред джунглата, окъпана за кратко от ореол слънчева светлина между бурите.

Дърветата бяха в изобилие и растяха високи и силни, обгрижвани от шубраци и

буренаци — някои от тях стигаха до кръста, други се източваха до раменете ми.

Листата трепкаха и ронеха капки от последния дъжд върху яките корени на дърветата —

поклонници, разливащи ароматни масла по нозете на дърветата светци, чиито вдигнати ръце

клони и милиони длани листа бяха измолили буря от океана. „Няма ли дървета да се молят за

дъжд, няма дъжд" — ми бе казала Лиса веднъж, когато изтичахме навън да се порадваме на

топлия мусонен порой.

Ветрове откъм морето успокояваха разтърсените от бурята дървета. Клоните се свеждаха

и се клатеха, меките листа трептяха с шума на прибоя от небесния бряг. Птици се рееха из

простора, пикираха надолу, чезнеха сред талазите от зеленина и отново излитаха, а сенките