Златният бряг [bg]

— Това беше бизнес.

— Такива са и моите отношения с него, сър.

Със светските ни контакти се занимава дъщеря ви. Известно време цареше това, което се нарича мъртва тишина, по време на която Сюзън, смятах аз, можеше да каже нещо в моя защита. Но Сюзън ми правеше комплимента да не ме защитава или да се застъпи за мен. И аз правя същото за нея.

Най-сетне Шарлот Станхоуп наруши мълчанието и каза:

— Горката Етел. Изглеждаше така изплашена. — Обърна се към мен: — Мислиш ли, че ще се оправи сама?

Шарлот имаше напевен глас, който като че ли всеки момент щеше да мине в чуруликане. Тя е добре възпитана, разбира се, и на външен вид изглежда достойна дама, но по своя тих начин е толкова злобна, колкото съпруга си.

— Джон? Мислиш ли, че горката Етел ще се оправи сама?

— Ще се позаинтересувам веднага щом изтече някакъв приличен период от време — отвърнах аз.

— Разбира се. Горката жена, толкова по-добре ще се чувства при дъщеря си.

Докато ядяхме, говорихме за това-онова, или поне те говореха. Аз кипях вътрешно.

Уилям се върна на темата за продажбата.

— Съжалявам, Сюзън, ако тази продажба ти създава някакви неудобства — каза той на жена ми, — но това трябваше да се случи. И не смятам, че си заслужава да се тревожиш от факта, че така бързо се строят нови къщи. Сега, след като Белароса притежава земята, ти и аз ще внесем пет или десет хиляди във фонда за съхранение на имотите, анонимно, разбира се, за да не разбере. Ще го мъкнат по съдилищата с години. Но междувременно Белароса ме увери, че може да продължавате да използвате земята, както намерите за добре — за езда, градинарство, разходки — все едно че аз съм й собственик. Всъщност той няма нищо против да подпишете някакво подобно споразумение.

— Много мило от твоя страна да се сетиш да поговориш с него за това — каза Сюзън на мистър Загриженост.

Уилям се усмихна на дъщеря си.

— Можеше да бъде и по-лошо, ти знаеш. Този тип поне го познаваш. И той се изказа добре за теб. — Направи малка пауза. — Особняк е. Но не е главорезът, който очаквах да видя.

Въобще и не съм си помислял, че Уилям ще открие недостатъци у някой, който ще му даде двайсет милиона долара. Уилям, разбира се, беше екстатичен по своя дребнав, мръснишки начин. Ядосваше ме не отношението му към мен или факта, че току-що бе натрупал едно малко състояние, а това, че не проля дори една сълза за загубата на Станхоуп Хол. Дори аз, който бях намразил това място, чувствах някаква носталгия за него, а не в моето семейство се е предавало то от поколение на поколение.

Уилям все още говореше на дъщеря си:

— Сюзън, радвам се, че премести конюшнята…

— Аз платих половина от разноските по преместването.

Уилям ме погледна, след това отново се обърна към дъщеря си и продължи:

— Белароса ми каза, че иска да премести храма на любовта в своето имение. Той каза, че този от неговите хора, Доминик, който е преместил твоята конюшня…