Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Не, не е много — каза Балзамо, — дори е недостатъчно.
— Е, добре, аз се задоволявам с това. Двадесет години война, жестока непрестанна борба, която носи смърт. Слагам по двеста хиляди убити на година — това не е много, щом се бият едновременно и в Германия, Италия, Испания и кой знае къде още! Двеста хиляди души на година в продължение на двадесет години, това са четири милиона. Ако сложим на всеки човек по седемнадесет ливри кръв — толкова е горе-долу според природата — това прави… умножете седемнадесет по четири… да видим… това прави шестдесет и осем милиона ливри пролята кръв, за да постигнеш целта си. А аз, аз ти исках само три капки от същата. Кажи ми сега кой е лудият, дивакът, човекоядецът от нас двамата? Е, хайде, защо не ми отговаряш?
— Как не, учителю, отговарям ви — три капки кръв не биха били нищо, ако вие бяхте сигурен, че ще успеете.
— Ами ти? Ти, който проливаш шестдесет и осем милиона ливри кръв, ти сигурен ли си? Стани и с ръка на сърцето отговори: „Учителю, посредством четири милиона трупа аз обещавам щастието на човечеството.“
— Не, учителю, аз разсъждавам. Та аз живея всеки ден в допир с нещата от този свят, в противоречие с хората, в борба с принцовете, а не като вас — затворен в един ъгъл, безразличен към всичко, което се случва, към всичко, което се забранява или налага. Това е чистата абстракция на учения и теоретика. Аз в края на краищата познавам трудностите и давам знак за тях.
— Е, добре — да видим. Вярваш ли в смъртта?
— Вярвам във всичко, което е действителност, а смъртта съществува.
Алтотас вдигна рамене.
— Значи смъртта съществува — повтори той. — Тя е нещо, което ти не подлагаш на съмнение.
— Да, да, учителю — непобедима и най-вече безкрайна.
— И когато виждаш труп, потта избива по челото ти и съжаление обхваща сърцето ти?
— Потта не избива по челото ми, защото съм свикнал с всички човешки нещастия, а съжалението не обхваща сърцето ми, защото ценя малко живота. В присъствието на един труп си казвам: „Смърт, смърт, ти си могъща като Бога, о, смърт, ти властваш и никой не може да те победи!“
Алтотас изслуша мълчаливо Балзамо и без да даде друг признак на нетърпение освен стискането на един скалпел между пръстите си, щом ученикът му свърши болезненото и изпълнено с тържественост изречение, хвърли с усмивка около него поглед, който беше толкова проникващ, че природата, изглежда, не можеше да има тайни от очите му. Те се спряха върху един ъгъл на стаята, където върху няколко стръка слама трепереше нещастно черно куче — единственото останало от трите, които Алтотас бе поискал за опитите си и които Балзамо му беше доставил.
— Вземи това куче — каза Алтотас на Балзамо — и го донеси върху тази маса.
Балзамо се подчини — той отиде да вземе черното куче и го постави върху масата.
— Е? — каза Алтотас. — Вярваш в живота, нали, понеже вярваш и в смъртта?
— Без съмнение.
— Ето едно куче, което поне на мен ми изглежда много живо. Какво ще кажеш?
— Разбира се, защото вие, защото се бори и защото се страхува.
— А, та значи казвахте, че това куче тук е живо! Лай, малкото ми — добави старецът със злокобен смях, — лай, за да убедиш сеньор Ашарат, че си живо.
И той пипна с пръста си по някакъв мускул, а кучето излая или по-скоро изстена.
— Добре. Приближи сега похлупака, сложи кучето отдолу… Така… Впрочем забравих да те попитам в коя смърт вярваш най-силно?
— Не зная какво искате да кажете, учителю. Смъртта си е смърт.
— Това е точно така, точно така е, както току-що каза. Такова е и моето мнение. Е, добре, щом смъртта е смърт, изпразни похлупака от въздух, Ашарат.
Балзамо завъртя едно колелце, което изтегли чрез една затворена под похлупака тръба (където беше и кучето) малко по малко целия въздух, който излезе с остро свистене. Кученцето отначало се поразтревожи, после затърси, започна да рови, вдигна глава, започна да диша шумно и учестено, а накрая падна задушено, подуто, безжизнено.
— Ето едно куче, умряло от апоплексия, нали? — каза Алтотас. — Една хубава смърт, от която не се страда дълго.
Ашарат повдигна кристалния похлупак. Кучето не помръдна, клепачите му бяха затворени, сърцето му не биеше.