Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Щом навлязоха в плътната атмосфера на Пторо, трансвходът зад тях се затвори с гръм. Новодошлият сферичен град се присъедини към останалите куполи в метрополията на хидрогите.
Хидрогите зажужаха и засъскаха, сякаш разговаряха, а Сирикс преведе на ДД:
— Тази сфера пристига от друг свят на хидрогите, където човешките военни сили са се опитали да ги победят с атомни оръжия, пуснати дълбоко сред облаците. Унищожили са няколко бойни кълба и са повредили шест гъстонаселени сферични града.
ДД слушаше с тревога.
— А колко хора са били убити?
Без да отговаря на въпроса му, кликиският робот се обърна към представителите на хидрогите.
— От само себе си става ясно, че хората трябва да бъдат наказани.
— Не, от това военните действия само ще се разраснат — предупреди ДД. — Може да бъде постигнат мир. Не може да няма основа за постигане на споразумение.
— Хората ни нападнаха — отвърнаха отново в абсолютна хармония хидрогите. — Отново.
— А вие разрушихте десетки техни небесни мини и дори изпарихте четири луни.
— Това няма значение — отсече Сирикс с наглостта на кръстоносец. — За онова, което сториха на хидрогите, за онова, което продължават да вършат по отношение на своите компита, те следва да бъдат елиминирани.
Трите живачни извънземни заблещукаха едно до друго.
— Няма място за взаимно разбирателство. Верданите продължава да се крият между тях.
— Какво означава това? — попита ДД. — За какво говорите?
Сирикс забръмча:
— Хидрогите са съсредоточили сферични градове и бойни кълба за ново масивно придвижване. Скоро ще предприемат нападения срещу всички човешки светове и ще ги унищожат един след друг. Ще разрушават всеки срещнат човешки кораб. Хидрогите ще постигнат бърза и абсолютна победа за нас. Не след дълго човешката раса ще изчезне. Както кликиската.
99.
Антон Коликос
Антон Коликос напусна Прайм с група притеснени от очакващите ги опасности илдирийци в нисколетяща совалка към тъмната страна на Марата. Макар самият той да преливаше от откривателски ентусиазъм, илдирийците очевидно не бяха твърде въодушевени от решението си да ги придружат. Но Антон бе убеден, че ще превъзмогнат тревогите си.
Летяха с максимална скорост над опърления от слънцето пейзаж към мрака. Паметителят Вао’сх бе седнал до него, заинтригуван и неспокоен. В совалката имаше още десетима илдирийци — предимно благородници и държавни служители, — минималната бройка, за да могат да се чувстват удобно в продължение на няколко часа. Разговаряха бързо и задъхано, надявайки се страховете им да се окажат в крайна сметка напразни.
За всички тях преживяването беше съвсем непознато.
Антон предложи, усмихвайки се:
— Бихте могли да го правите по-често. Дори след изграждането на Секда, докато е пълна с хора през дневните месеци, можете да предприемате експедиции върху тъмната страна. Нещо като обитавана от духове къща в увеселителен парк! Сигурен съм, че ще ви допадне.
— За разлика от хората, нас не ни забавляват рискованите ситуации — отвърна Вао’сх.
— О, хайде стига, какво толкова опасно има в тъмното? Или въобще не си задавате подобни въпроси?
— И хората като илдирийците ги плаши неизвестността. За раса, родена под светлината на седем слънца, самата представа за нощ ни бе непонятна, докато Империята не се разрасна и не видяхме преобладаването на сенките на другите светове.
— Да, но за човешката култура нощният мрак е най-добрата обстановка за разказване на истории за призраци. Свързани са с най-хубавите ми спомени от детството. Родителите ми непрекъснато ми ги разказваха в археологическия лагер на Пим — каза усмихнато Антон. След това върху лицето му се появи тревожен израз. — Макар че с тези хидроги май имаме достатъчно причини да се страхуваме.
Слънцето остана зад гърба им — приближаваха се към сумрачния хоризонт. Върху неравната повърхност сенките се бяха издължили като дълги черни нокти. Оставаше още около месец, докато нощта се спусне над Прайм, и границата на мрака се приближаваше бързо насреща им. Звездите сияеха във величествен блясък, разделени от черните пространства между тях. Антон притискаше лице към прозорците на совалката, за да види съзвездията — нали нямаше как да се видят от дневната страна.
Земята блещукаше, за да изстине постепенно в спускащия се нощен студ. Антон си припомни бронираните анемонии ч’канх, прилепнали, по стените на дълбоките каньони, за да оцелеят. Сега, под смразяващия звезден мраз, животът щеше да стихне в сън и търпеливо да чака дългите месеци на несекваща слънчева светлина…