Мъртвите сибирски полета

Свърши писмото, постави го в плик и го надписа за вдовицата Бояновска.

Разнообразно общество се бе събрало във Вилата на духовете.

Феодора канеше хора, които знаеха как да живеят. Имаше и богата вечеря. Феодора бе заповядала на готвача си, французин, да приготви разкошна вечеря, колкото и да струваше тя.

На никой княз не е била поднесена по-хубава вечеря от тази, която голямата красавица на Петербург бе подготвила тази вечер в своята вила. Какво ли впечатление направи това на Франциска? Където и да погледнеше, виждаше само богатства, коприни, бисери, брилянти, злато, ордени и други знаци за заслуги. Ще споменем и онази атмосфера, която само Феодора можеше да създаде. Тя целуваше и прегръщаше Клариса, не липсваха и ласкави думи. Лицето на Ягодкин сияеше от радост. Той бе толкова подъл, че се радваше, когато тази жена, която искаше да направи своя държанка, любезничеше с дъщеря му.

Когато шампанското започна да шуми в чашите, а сладкото вино зачерви страните на Франциска и кръвта й взе да се вълнува, тя се сети, че трябваше докрай да изиграе ролята си. Един млад артист стоеше до нея — храбър, любимец на един от фаворитите на царския театър в Петербург. Той изпразваше чаша след чаша, като канеше и нея да пие. Очите й блестяха, главата й започна да се върти. Тя не можа да се сдържи, стана и извика:

— Да живее веселието, да живее щастието!

Всички се зачудиха, като видяха това хубаво момиче, което държеше с пълните си ръце чаша шампанско.

— Колко е хубава! — шепнеха всички.

— Какъв огън, какво въодушевление! — казваха всички.

— Щастлив е наистина Ягодкин. Не само че стана милионер за кратко време, но Бог му е дал такава прелестна и мила дъщеря — казваха си трети на края на масата.

Само един-единствен човек от присъствуващите гледаше с учудване. Всичко това му се видя странно. Този човек бе Конрад Фелзингер. Не му се вярваше, че това е същата Клариса, която държеше чашата с шампанско. Това ли бе онази тиха и блага Клариса, която избягваше обществата — като цвят, който не е осветен от слънцето? Не, това не бе дъщерята на Ягодкин, която той довчера знаеше. Човек би казал, че се е променила изцяло. Това не бяха кротките черти на Клариса.

Тя се бе изправила като някоя богиня, пълна с живот и дух, с чаша в ръка и канеше всички да се веселят. Очите й светеха. Те бяха примамливи, една неискреност се забелязваше в гънчиците около устата й, която Фелзингер не бе забелязал досега.