Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Феодора внезапно замълча. Погледът й се спря на вратата, която тъкмо се беше отворила. Тя изпищя като луда и устните й замърдаха. След това започна уплашено да говори:
— Там, там… трупът на старата… трупът… ето го пак… както всяка вечер… иде към мене… иска…
Ягодкин отправи поглед натам, където гледаше и Феодора. Той цял се разтрепера. Истина ли бе или сън това, което виждаше? На вратата имаше едно бяло видение. Лицето на една стара жена ги гледаше. Той взе Феодора на ръце и я занесе до прозореца. Когато се обърна отново, видението беше изчезнало. Вдовицата Бояновска лежеше в несвяст в неговите ръце. Изби го студена пот и той я отнесе до масата, на която бе звънецът.
Веднага след като той позвъни, Леония се яви в стаята. Ягодкин предаде Феодора на слугинята, след което отново се върна в салона при гостите.
Щом съобщиха, че домакинята се е разболяла, музиката спря да свири. Не мина много време и цялото общество се разотиде по домовете си, а Вилата на духовете пак остана пуста.
Колата на Ягодкин също така бързо се носеше по улиците. В колата се беше излегнала Франциска, която, въпреки късния час, не се чувствуваше уморена. Тя бе сложила глава на меките възглавници и сладко сънуваше онова, което бе видяла тази вечер, а и една хубава бъдеща картина. Срещу нея беше седнал Фелзингер, който не продума през целия път.
Ягодкин също беше завладян от мислите си.
— Какво ли се е случило на Феодора? — питаше се Ягодкин. — Онова видение, което може да беше някаква игра, толкова я потресе? Дали в предишния й живот няма някое черно петно?
— Но какво съм се замислил, нека става каквото ще — каза си той. — Феодора е хубава, аз я любя и тя трябва да бъде моя.
Най-после файтонът спря пред къщата на Ягодкин. И тримата излязоха от колата и тъкмо се приближиха до входа, един просяк клекна пред краката на Франциска и извика с тъжен глас:
— Смилете се, хубава госпожице, студено е, а аз съм стар и освен това гладен. Подарете каквото и да е!
Колко дързък беше този просяк! Той стискаше ръката й и искаше да я целуне. Но какво беше това? Не мушна ли той в ръцете й една смачкана хартийка? Франциска взе тази хартийка и изтича вкъщи. С нетърпение очакваше да се сбогува с баща си и да остане сама. Слугинята вече я очакваше в стаята й. Саша запали лампата и попита дали госпожицата ще обича да й свали дрехите.
— Сама ще се съблека — отговори Франциска.
По дяволите, защо ли слугинята така странно я погледна, като излизаше от стаята?
Тя сложи бележката, която й беше дал просякът, на масата и след като свали шала и дрехите си, започна да чете:
Клариса,
Пази се най-вече от слугинята, която е започнала да се съмнява. Най-добре ще е, ако можеш още утре да я изпъдиш. Ние ще ти помогнем в това. Утре в дрехата и ще намерят твоята кесийка с два наполеона. Останалото оставяме на умението ти. С будно око следят всяка твоя стъпка и те пазят твоите приятели.
— Това пише Бакунин — рече Франциска. — Неговият план с кесията е твърде добър и аз ще работя по него.
На другия ден, когато Ягодкин влезе в кантората си, вратата се отвори и се появи Франциска.
— Как, Клариса, така рано? — извика Ягодкин. — Стават вече десет години, откакто не си влизала в канцеларията ми.
— Извънредна случка ме накара да дойда при вас, тате. Ах, аз съм още така развълнувана!
Като каза това, тя седна на едно канапе срещу баща си и изглеждаше, като че действително е развълнувана.
Ягодкин се тъкмеше да я попита кой е този, който е дръзнал да я смущава, но вратата се отвори и слугата заяви, че господин Фелзингер желае да говори с него.
Ягодкин хвърли поглед на дъщеря си.
— Пуснете го да влезе — отговори Франциска. Малко след това Фелзингер беше при тях. Франциска стана, приближи се до баща си и му каза:
— Тате, в къщата си имаме крадец.
— Крадец? — извика Ягодкин.
— Откраднаха ми кесията, която неотдавна започнах да нося със себе си. В нея имаше няколко златни монети и макар че не ми е жал за парите, все пак мисълта, че в къщата ни има крадци, ме смущава.
— Права си, дете мое, няма нищо по-ужасно от това да имаш вкъщи нечестни хора. Но ти в кого се съмняваш?
— Слугинята ми Саша сигурно е крадла. Никой друг.
— Как? Нима Саша? Аз я смятах за честно момиче, не е възможно да е тя.
— Честно момиче — извика Франциска. — Някои изглеждат честни, но не са такива. Тя е крадла и се обзалагам, че в дрехите й ще се намери моята кесия с парите, но този път няма да й се размине така леко. Аз ви моля да повикате полиция.