Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Нечия здрава ръка се протяга над рамото ми; притискам брадичката си към гърдите и се напрягам с всички сили, за да му попреча да ми приложи хватката, в която съм стиснал Гарете. Той ме стисва точно под скулата в абсолютно професионален ключ, който адски шибано боли и заплашва да строши шийните ми прешлени.
— Пусни го — ръмжи в ухото ми на западен диалект, затягайки постепенно ключа, като ми оставя достатъчно време да обмисля какъв ще бъде животът ми, ако ръцете ми са мъртви точно като краката ми.
— Да, бе, веднага, как ли пък не — изгрухтявам аз въпреки болката.
Едно рязко завъртане притиска китката ми към гърлото на Гарете достатъчно силно, за да строши ларинкса му. Пускам го и той полита назад, давейки се в собствената си кръв, а докато се опитва да се изправи, аз сграбчвам с двете си ръце дръжката на Косал, която стърчи над рамото му.
Омагьосаното острие оживява с жужене.
Прерязва ножницата като меко сирене и потъва в рамото на Гарете. Той залита назад сред фонтан от кръв, държейки се за гърлото, и глухо гъргори: „кхк… кхк… кхк“. Монахът, който е застанал зад гърба ми, изругава звучно, когато вижда как жужащото острие се насочва към главата му; ръката, която е стиснала лицето ми, се отдръпва. Сигурно е паднал на земята, защото, докато размахвам острието над и около главата ми, не срещам никаква съпротива.
Гарете ме поглежда; от зейналата рана на рамото му блика кръв, не може да произнесе и дума заради строшения си ларинкс, очите му са разширени от ужас. Повдигам рамене.
— Нищо лично, Винс.
За секунда се озоваваме в патова ситуация. Никой не се движи; артанските стражи са насочили към мен пушките си, но не искат да ме застрелят, а и никой не иска да се приближава в обхвата на Косал.
А точно пък аз не мога да отида никъде.
Гарете със залитане се приближава към ръба на кратера. Все още е прав, но коленете му треперят, омекват — не му остава много да живее. Никой освен мен не му обръща внимание.
— Каин, пусни меча — нарежда ми Рейт и навярно подсилва заповедта си с някаква сила; невидими пръсти направляват волята ми. — Пусни го долу — повтаря той и ръката ми се отпуска. В очите му искрят звездите. Той прави крачка напред. — Точно така. Пусни меча.
— Още една стъпка… — казвам му аз и вдигам острието. То е покрито с някакви непознати рисунки: руни, изрисувани със сребро. — … и ще го пусна право върху гърлото ти.
Руните върху острието сякаш изпиват светлината от очите му и Рейт отстъпва.
И какво да правя сега, мамка му?
Преди да успея да взема решение…
Като личинка, изпълзяваща от устата на мъртвец, над ръба на кратера се появява трупът на Бърн.
7.
Трупът се изправя; разгъва се бавно, както ехиноцереус се разтваря към слънцето. Голата му кожа е нашарена с метални спирали, които проблясват в златно под лунната светлина. Шевовете на корема му, където ножът ми го беше разпрал, приличат на метален цип; перуката, която бе поставена на главата му в стъкления му ковчег, липсва и между алуминиевите скоби, които прикрепят към черепа остатъците от кожата му, се вижда гола кост. По средата на темето му се вижда назъбена дупка, където беше влязъл малкият ми нож — никой няма да се хване да я затваря на главата на мъртвец, — и през нея се вижда нещо стъклено и черно, сякаш консервиращият газ е превърнал остатъците от мозъка на Бърн в обсидиан. Когато най-накрая надига главата си, мъртвите му очи гледат безизразно в нищото с неясната тъпа заплаха на хапеща костенурка, която размахва отворените си челюсти в непрогледно мътна вода.
Зрелището парализира всички ни, дори охраната; всички гледаме, затаили дъх. Долу на платформата Проховци лежи неподвижно — в безсъзнание или мъртъв, няма как да се разбере оттук. Трупът на Бърн протяга ръце, пръстите му мърдат като пипала на анемона, които се протягат към нищо неподозираща плячка.
Умиращият Гарете се отдръпва от него, пръскайки кръв навсякъде от зейналата на рамото му рана. Кръвта оплисква лицето на трупа и тъмният му месест език се стрелва навън като на гущер, за да я оближе. Нещо във вкуса ѝ кара очите му да заблестят.
Дори не виждам движението на ръката му — незнайно как тя е сграбчила здравото рамо на Гарете в мъртва хватка. Пъшкането на Гарете преминава в накъсано хъхрене — което може би е просто опит да изкрещи, — докато трупът го привлича в любовна прегръдка. Обсебеното от демона тяло впива озъбената си зейнала паст в устните на артанския Вицекрал — изкуствено дишане в изпълнение на изнасилвач.
Демоните се хранят с чиста енергия от Потока, но им харесва само една негова разновидност — енергия, настроена към Обвивката на живо същество с вибрации от болка, ужас и отчаяние. Обикновено се спотаяват наоколо в безтелесните си форми като лешояди, обикалят и изчакват появата на нечие страдание, неспособни да направят нещо друго, освен да побутнат в нужната посока нечия депресирана Обвивка. Възможността лично да причинят болка или смърт — достъпна им само във физическа форма, — сигурно им носи безумно удоволствие.