Кралят на зимата

— След смъртта на Утър имаше точно такава буря — казах аз.

Артър се загърна с наметалото си.

— Ако синът на Утър беше жив… — каза той, но не довърши мисълта си. Настроението му беше мрачно като времето.

— Синът на Утър не би могъл да се сражава с Горфидид, господарю — казах аз, — нито с Аел.

— Нито с Кадуи — добави той мрачно, — нито със Сердик. Толкова много врагове, Дерфел.

— Тогава радвайте се, че имате приятели, господарю.

Той прие тази истина с усмивка, след това се обърна да погледне на север.

— Тревожа се за един приятел — каза той тихо. — Тревожа се, че Тюдрик няма да иска да се бие. Той се измори да воюва и аз не мога да го виня за това. Гуент пострада много повече от Думнония. — Артър ме погледна и в очите му имаше сълзи, или може би това беше само от дъжда. — Исках да направя толкова велики неща, Дерфел, толкова велики неща. А накрая точно аз ги провалих, нали така?

— Не е така, господарю — казах аз убедено.

— Приятелите трябва да казват истината — смъмри ме той тихо.

— Ние имахме нужда от Гуинивиър — казах аз, притеснен, че трябва да говоря така, — вие сте били предопределени един за друг, иначе защо щяха Боговете да я доведат в залата за угощение в нощта на твоя годеж? Не е наша работа, господарю, да размишляваме над решенията на Боговете, ние трябва само да изживеем съдбата си.

Той смръщи вежди, защото предпочиташе да мисли, че той сам е отговорен за своята съдба.

— Да не би да мислиш, че всички трябва просто да се оставим на течението да ни носи?

— Мисля, господарю, че когато си в ръцете на съдбата, по-добре да не търсиш обяснения и причини.

— А аз търся — каза той тихо, след това се усмихна. — Обичаш ли някоя жена, Дерфел? — попита ме той.

— Жените, които обичам, господарю, не са за мен — отговорих аз със самосъжаление.

Той отново се намръщи, после поклати глава състрадателно.

— Горкият Дерфел — каза тихо той, но нещо в гласа му ме накара да го погледна в очите. Нима мислеше, че и Гуинивиър беше сред тези жени? Изчервих се и се зачудих какво да кажа, но Артър се обърна и се загледа в Нимю, която идваше към нас.

— Някой ден, когато намерим време, трябва да ми разкажеш за Острова на мъртвите — каза той.

— Ще разказвам след победата ви, господарю — отвърнах аз, — когато ще се нуждаете от интересни приказки, за да запълвате дългите зимни вечери.

— Да — каза той, — след нашата победа.

Но в гласа му нямаше голяма надежда. Армията на Горфидид беше толкова голяма, нашата толкова малка.

Но преди да премерим сили с Горфидид, трябваше да купим мира със саксите с Божиите пари. Затова тръгнахме към Лоегир.