Кралят на зимата

Пихме вода, хапнахме твърд хляб, закопчахме коланите с мечовете на кръста и след това пръснахме златото върху росната трева пред каменния олтар.

— Какво ще попречи на Аел да вземе златото и въпреки това да продължи войната? — попитах аз Артър, докато чакахме пристигането на саксите. В края на краищата, Аел и друг път беше взимал злато от нас и това не му беше попречило да изгори Дурокобривис.

Артър сви рамене. Той беше облякъл резервната си ризница — римска изработка — която беше очукана и белязана от множество битки. Той я носеше върху едно от своите бели наметала.

— Нищо — отвърна Артър — освен малкото чест, която може би има. Затова ние трябва да му предложим нещо повече от злато.

— Повече? — повторих аз, учуден, но Артър не отговори, защото на озареният от слънцето хоризонт на изток се появиха саксите.

Идваха подредени в дълга колона, която обхвана целия хоризонт. Те биеха своите бойни тъпани, а копиеносците вървяха в боен ред, но на оръжията им бяха закачени листа, което означаваше, че за момента идваха с мир. Аел вървеше начело. Той беше първият „бретуалда“, с когото щях да се запозная, до края на живота си щях да срещна само още един. Вторият щеше да се появи по-късно и щеше да ни създаде много повече неприятности, но засега и Аел ни създаваше достатъчно грижи. Той беше висок човек с открито твърдо лице и тъмни очи, които скриваха мислите му. Той имаше черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, получени в битки, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Аел носеше черна дреха с кожен колан, кожени ботуши, железен шлем, от който стърчаха рога на бик, а върху всичко това беше сложил наметка от меча кожа (с напредването на деня ставаше все по-горещо, така че по едно време Аел свали тази помпозна дреха). За щандарт му служеше един нацапан с кръв череп на бик, забучен на копие.

Войската му беше от двеста, двеста и няколко души и повече от половината водеха огромни бойни кучета, вързани с кожени ремъци. Зад войниците вървеше една тълпа от жени, деца и роби. Саксите бяха много повече от нас, но Аел беше обещал да не ни напада, поне докато реши съдбата ни. Хората му изобщо не се държаха враждебно. Те спряха отвъд рова, а Аел, заедно със своите съветници, един преводач и двама магьосници, влезе в кръга, за да се срещне с Артър. Магьосниците бяха намазали косите си с изпражнения и бяха оформили кичури, които след като бяха изсъхнали, стърчаха на всички страни. На раменете магьосниците имаха раздърпани наметала от вълчи кожи. Като се завъртяха наоколо да правят своите заклинания, от боядисаните им тела сякаш наизскачаха вълчи муцуни, крака и опашки. Те крещяха заклинанията си и приближаваха, като с това унищожаваха всяка магия, която евентуално бяхме направили срещу техния вожд. Нимю клекна зад нас и започна да напява противозаклинания.