Кралят на зимата

„И всички останали, които трябва да умрат в битката.“ — помислих си аз, но нищо не казах. Някъде на изток прокънтя гръмотевица. Реших, че Бог Таранис ни слуша. Надявах се да застане на наша страна. През високите прозорчета се виждаше небето, тъмно като в нощ.

— Е? — прекъсна мислите ми Артър.

Мисълта за сватба на Ланселот и Сийнуин беше толкова горчива, че предпочитах да не говоря за това, не бях сигурен, че ще мога да овладея чувствата си. Но сега се заставих да отговоря без да развалям добрия тон.

— Най-напред трябва да се откупим от саксите и да разгромим Горфидид — казах аз кисело.

— А ако успеем? — попита той нетърпеливо.

Свих рамене, като че ли въпросът за брака беше извън сферата на моите компетенции.

— Ланселот смята, че идеята е добра — каза Артър, — майка му също. И Гуинивиър одобрява този план, всъщност идеята за брака на Ланселот и Сийнуин беше нейна. Тя е умно момиче. Много умно — усмихна се той, както винаги, когато мислеше за своята съпруга.

— Дори вашата умна съпруга, господарю, не може да определя служителите на Митра — осмелих се да кажа аз.

Главата му трепна, сякаш го бях ударил.

— Митра! — каза той гневно. — Защо смяташ, че Ланселот не е достоен за това?

— Защото е страхливец — озъбих се аз, неспособен да крия чувствата си повече.

— Борс и много други мъже не смятат така — предизвика ме Артър.

— Попитайте Галахад — отвърнах аз, — или вашия братовчед Кълхуч.

Изведнъж по покрива затрополи дъжд и само след миг от прозорците започна да капе вътре. Нимю се появи отново на малката сводеста врата зад каменната маса, където спря, за да си сложи качулката.

— Ако Ланселот докаже, че не е страхливец, ще се съгласиш ли? — попита ме Артър след малко.

— Ако Ланселот докаже себе си като воин, господарю, ще се съглася. Но сега той охранява вашия дворец, ако не се лъжа.

— Той пожела да поеме дворцовата охрана на Дурновария само докато зараснат раните на ръцете му — поясни Артър, — но ако той участва в сражения, Дерфел, ще се съгласиш ли?

— Ако се сражава добре, да — обещах аз неохотно. Бях напълно сигурен, че няма да се наложи да спазя това обещание.

— Добре — каза Артър, както винаги доволен от постигнатото съгласие. В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Сенсъм нахлу вътре заедно с влажния вятър, последван от двама монаси. Двамата монаси носеха кожени торби. Малки кожени торбички.

Сенсъм изтърси водата от расото си.

— Търсихме навсякъде, господарю — каза той задъхан, — преровихме всичко и събрахме малкото съкровища, които притежава нашата бедна обител. Сега полагаме в краката ви тези съкровища, с което изпълняваме своя скромен дълг (макар и с нежелание) — той тъжно поклати глава. — Заради нашата щедрост ще ходим гладни този сезон, но там, където мечът командва, ние, простите Божи служители, трябва да се подчиняваме.