Кралят на зимата

— Вие чакайте при Камъните — заповяда ни той. — Стойте там и моят крал ще дойде на сутринта.

Тази заповед означаваше, че Аел вече е бил предупреден за нашето приближаване и вероятно беше разбрал какво ни води насам.

— Може да останете при камъните с мир — каза Тердиг, — докато бретуалдата реши какво да прави с вас.

Цял следобед вървяхме, докато стигнахме Камъните. Онази вечер за първи път видях големия каменен кръг. Мерлин често ми беше говорил за Камъните. Нимю също беше чувала за тяхната сила. Но никой не знаеше кой беше издигнал тези камъни и защо ги беше подредил в кръг. Нимю беше сигурна, че само Боговете можеха да направят това и затова започна да напява молитви, когато приближихме до сивите самотни монолити, чиито издължени сенки се тъмнееха на фона на светлозелената трева. Около каменния кръг имаше плитък ров. Самите Камъни образуваха огромен кръг от високи блокове, подобни на колони, а над тях бяха сложени други камъни, които изглеждаха като трегери. А в пространството, оградено от тези груби арки, имаше други огромни скални късове, изправени на тясната си страна и наредени около голям плосък камък, който служеше за олтар. В Британия имаше много от тези каменни кръгове, някои дори заемаха по-голяма площ, но само този бе свързан с такава тайнственост и величие, затова всички бяхме обзети от страхопочитание и мълчаливо пристъпвахме към тази светиня.

Нимю направи своите заклинания, след това ни увери, че е безопасно и ние прескочихме рова и започнахме удивени да се разхождаме сред тези скални късове, подредени от Боговете. Камъните бяха обрасли с лишеи. Някои се бяха наклонили, други направо бяха паднали, а трети носеха дълбоки надписи с римски имена и цифри. До смъртта си Гърийнт беше Лорд на камъните — служба създадена от Утър като награда за този, който отговаря за безопасността на нашата източна граница, заплашвана от саксите. Но сега някой друг трябваше да получи тази титла и да се опита да изтласка Аел обратно отвъд изгорения Дурокобривис. Нимю смяташе, че е позор, дето Аел беше пожелал да се срещне с нас, тук толкова навътре в Думнония.

На юг имаше една долина, обрасла с гора, и ние използвахме мулетата, за да донесем дърва оттам и да накладем огън, който горя ярко през цялата призрачна нощ. На хоризонта на изток се виждаха и други огньове, което означаваше, че саксите ни бяха последвали. Беше напрегната нощ. Нашият огън се извисяваше сякаш беше Белтейн, но сенките, които пламъците хвърляха по камъните, ни изнервяха. Нимю направи предпазни заклинания около рова и това поуспокои хората ни, но вързаните коне цяла нощ цвилеха и риеха пръстта с копита. Артър предполагаше, че те надушваха бойните кучета на саксите, но Нимю беше сигурна, че около нас бродят духовете на умрелите. Нашите часовои стискаха копията си и ги вдигаха при всеки полъх на вятъра, прошумял над гробните могили, които се намираха около Камъните. Не ни обезпокои нито куче, нито дух, нито воин, но малцина от нас успяха да поспят.