Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността

Малфурион се беше превърнал в противоположност на народа си и в много други аспекти. Например, противно на навика км да носят пищни дрехи, неговото облекло бе съвсем семпло. Платнена туника, проста кожена жилетка и панталони, високи до коленете ботуши… Ако не бяха умрели при злополука преди толкова години, родителите му със сигурност биха се споминали сега. От срам.

Със стигаща до раменете му зелена коса, обгърнала тясно лице с вълчи черти, Малфурион вечно беше „черната овца“ на своята раса. Задаваше въпроси, позволяваше си да предполага гласно, че старите традиции не са непременно най-доброто, а веднъж дори посмя да спомене, че може би поданиците на обичната кралица Азшара не винаги са на първо и единствено място в мислите й. Подобни действия го оставиха с малко сподвижници и още по-малко приятели.

Всъщност, за себе си Малфурион можеше да нарече истински приятели само трима. На първо място беше неговият близнак, не по-малко проблематичният Илидан. Въпреки че не странеше от традициите и магията на нощните елфи колкото Малфурион, той имаше навика да оспорва властта на старейшините да управляват, което също беше голямо престъпление.

— Какво видя? — попита нетърпеливо брат му, който седеше до него. Илидан щеше да е идентичен с Малфурион, ако не бяха тъмносинята му коса и кехлибарените очи. Като деца на луната, почти всички нощни елфи имаха очи от сребро. Малцината, родени със злато в погледа, се смятаха предопределени за велики дела.

Но ако Илидан го чакаше величие, първо трябваше да обуздае темперамента и нетърпението си. Бе дошъл с близнака си, за да изучава тази нова пътека, която черпеше от силата на природата — учителят им я наричаше „друидство“ — с вярата, че ще бъде по-бързият от двамата в усвояването й. Вместо това често бъркаше при призоваването на магиите или не успяваше да се концентрира достатъчно, за да задържа транса си. Това, че беше много добър в традиционната магия не го успокояваше. Искаше да изучи пътя на друида, защото подобни уникални умения щяха да го откроят като различен, приближавайки го към потенциала, за който говореха всички още от раждането му.

— Видях… — Как да го обясни дори на брат си? Челото на Малфурион се набръчка. — Видях в сърцата на дърветата, в душите им. Видях… Мисля, че надникнах в душата на цялата гора!

— Колко прекрасно! — ахна женски глас от другата му страна.

Малфурион се опита да спре потъмняването на бузите си, показващо смущение при нощните елфи. Напоследък се чувстваше все по-притеснен около другия си спътник… Ала не можеше и да си представи да бъде далеч от нея.

Заедно с близнаците в гората бе дошла и Тиранде Уиспъруинд5, най-добрата им приятелка от детинството. Тримата бяха израснали заедно, неделими до миналата година, когато тя бе облякла робата на послушница в храма на Елун, Лунната богиня. Там се беше научила да бъде в хармония с духа на божеството, а също и да ползва даровете, които всяка жрица получава, за да разпростира думите на своята господарка. Именно Тиранде бе окуражила Малфурион, когато той реши да се отвърне от магията на нощните елфи, за да се обърне към друга, по-земна сила. Младата елфа виждаше в друидството черти, сходни с уменията, които щеше да получи от богинята си, когато завърши своето обучение.