Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Облечен в дебела, гравирана с бронз черна броня — предадена му заедно с огромното оръжие от легендарния Оргрим Дуумхамър — най-великият войн сведе глава ниско и смирено попита:
— Как бих могъл да ти помогна, след като си ме удостоил с честта на присъствието си, велики?
— Само като слушаш — отговори Калтар. — Като наистина слушаш.
Бойният лидер стисна силната си челюст и се наведе напред, а разтърсващите му и толкова рядко срещани сини очи — смятани от неговия народ за поличба от съдбата — се присвиха в очакване.
По време на пътешествието си от роб и гладиатор до властелин, Трал бе изучавал пътя на шаманите, дори беше овладял някои от уменията им. Тъкмо затова най-добре от всички съзнаваше, че щом Калтар говори по този начин, трябва да има много важна причина.
И така шаманът разказа на Трал за видението си и фунията, а също и как тя си играе с времето. Каза му за гласовете и предупрежденията им и за неправилността, която бе почувствал.
След това му каза какво се страхува, че ще стане, ако ситуацията остане извън контрол.
Когато Калтар приключи, Бойният лидер се облегна назад. Около гърлото си носеше един-единствен медальон, върху който със злато бяха изобразени чук и брадва. Очите му издаваха бързината на ума и интелигентността, които го правеха толкова добър водач. Когато се движеше, той го правеше не като кръвожаден орк, а с грацията и равновесието, по-присъщи на човек или елф.
— Това ми намирисва на магия — изръмжа той. — При това голяма. Трябва да пратим вест на Кирин Тор.
— Сигурно вече знаят — отвърна Калтар. — Но не можем да си позволим да ги чакаме, водачо.
Трал наклони глава:
— Значи искаш да пратя някого на мястото, което си видял?
— Изглежда ми най-мъдро. Така поне ще разберем срещу какво се изправяме.
Бойният лидер потърка брада:
— Мисля, че знам кой. Той е добър войн. — После се обърна към стражите: — Брокс! Доведете ми Брокс!
И така Брокс бе призован и изпратен на тази мисия. Трал го уважаваше изключително много, защото възрастният войн бе станал герой в последната война и беше единственият оцелял от групата смели бойци, които удържаха един жизненоважен проход срещу демоните. Брокс бе издълбал дупки в главите на повече от дузина врагове със собствения си чук, а последният му другар беше умрял, прерязан на две, точно когато пристигаха подкрепленията. Покрит с белези и кръв, сам насред жестокото клане, Брокс се бе сторил на новодошлите като видение от старите предания на народа им. Името му беше почти толкова уважавано, колкото това на Трал.
Но репутацията не бе единственото, което му беше заслужило уважението на Бойния лидер и го превръщаше в логичния избор за Трал. Властелинът знаеше, че Брокс е същият като него — бори се не само с ръце, но и с ум. Оркският водач разбираше, че не може да прати армия в планините. Трябваше да остави търсенето на един или двама опитни скаути, които после да му докладват.
Гаскал пък бе избран заради бързината и ловкостта му, както и поради абсолютното му покорство пред заповедите. По-младият орк принадлежеше към новото поколение, израснало в относителен мир с другите раси и нямаше кой знае какъв боен опит, но все пак Брокс бе щастлив, че не са му дали някой новобранец.
Шаманът бе описал маршрута им толкова подробно, че двамата бяха напредвали много по-бързо, отколкото се беше очаквало. Според изчисленията на Брокс, целта им се намираше отвъд следващия хребет… точно където бяха изчезнали драконът и ездачът му.
Ветеранът затегна хватката си около чука. Орките бяха сключили мир с другите народи, но той и Гаскал щяха да се бият, ако имаше нужда, дори това да значеше сигурна гибел.
Старият войн прогони мрачната усмивка, заиграла по лицето му при последната мисъл. Да, той с готовност би се бил до смърт. Това, което Трал не знаеше, беше ужасната вина, от която страдаше Брокс. Вина, която разяждаше душата му след онзи паметен ден в прохода.
Всички те измряха. Всички освен него и той не разбираше това. Чувстваше се виновен, че е жив, че не е умрял героично с другарите си. За него това, че е жив, беше срамно, означаваше, че не е дал всичко от себе си, когато те са го направили. Оттогава насам той чакаше възможност да изкупи вината си… и да умре.
Може би сега съдбата му предоставяше този шанс.