Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Надявах се, че епидемията е отслабила силите им — казах аз.
— Да, но са дошли нови хора, Дерфел. Разправят, че всеки ден идват лодки, пълни с гладни мъже. Те знаят, че ние сме слаби, така че другата година ще дойдат хиляди нови сакси, стотици хиляди.
Тази мисъл сякаш опияни Артур.
— Цяла орда! Може би точно така ще свършим ние с теб, Дерфел? Двама стари приятели, щит до щит, посечени от брадвите на варвари.
— Има и по-лоши начини да умреш, лорд.
— И по-добри — добави той бързо. Беше се загледал към Хълма. Всъщност винаги, когато идваше в Дун Карик, Артур сядаше тук на западния склон; никога на източния, нито пък на южния, който гледаше към Каер Кадарн; винаги тук с поглед отправен отвъд долината. Знаех за какво мисли и той знаеше, че знаех, но никога не споменаваше името й, защото не искаше да знам, че всяка сутрин се събужда с мисълта за нея и че всяка вечер се моли да я сънува. Изведнъж Артур усети втренчения ми поглед и сведе очи надолу към полето, където Исса обучаваше момчетата на бойно майсторство. Есенният ден бе изпълнен с острия трясък на ударите на оръжие в оръжие и грубия глас на Исса, който викаше остриетата да се държат ниско, а щитовете високо.
— Как се справят? — вдигна брадичка Артур към новобранците.
— Като нас преди двадесет години — отвърнах аз, — когато по-старите казваха, че от нас никога няма да излязат воини, а след двадесет години тези момчета ще говорят същото за синовете си. Те ще станат добри. Една битка е достатъчна да обръгнат, после ще се справят не по-зле от всеки друг воин в Британия.
— Една битка — мрачно повтори Артур, — може да ни е останала само една битка. Когато саксите дойдат, Дерфел, те ще бъдат много повече от нас. Дори ако Поуис и Гуент изпратят всичките си войски, пак ще бъдат повече от нас.
И това беше горчивата истина.
— Мерлин ми разправя да не се тревожа — саркастично продължи Артур. — Казва, че неговото дело в Мей Дун ще направи войната ненужна. Ходил ли си там?
— Още не.
— Стотици глупаци теглят дърва за огън към върха. Лудост. — Артур се изплю надолу по склона. — Аз не вярвам в Съкровища, Дерфел, а в стените от щитове и в острите копия. Имам и една друга надежда — започна той, но замълча.
— Каква? — нетърпеливо се обадих аз. Артур се обърна към мен и ме погледна.
— Ако можем още веднъж да разделим враговете си, може би ще имаме някакъв шанс. Ако Сердик дойде сам, ние можем да го победим, стига Поуис и Гуент да ни помогнат. Но Сердик и Аел заедно не мога да разгромя. Бих могъл, ако имах на разположение пет години, за да възобновя войската, но това е невъзможно да се направи за следващата пролет. Единствената ни надежда, Дерфел, е враговете ни да се скарат.
От години разчитахме на тази стратегия, когато водехме война — подкупваме единия сакски крал, за да воюваме срещу другия, но от самия Артур чух, че саксите правят всичко възможно да предотвратят подобно развитие на нещата тази зима.
— Ще предложа на Аел траен мир — продължи той. — Той ще може да задържи всички земи, които владее сега, и всички земи, които успее да отнеме от Сердик, като той и неговите наследници ще могат да управляват тези владения за вечни времена. Разбираш ли ме? Ще му отстъпя тази земя завинаги, стига да ме подкрепи в предстоящата война.
Известно време мълчах. Предишният Артур, моят приятел Артур от времето преди трагичната нощ в храма на Изида, никога не би произнесъл тези думи, защото в тях нямаше капка истина. Нямаше човек, който би оставил британска земя в ръцете на омразните сакси. Артур разчиташе на това, че Аел ще повярва на тази лъжа, а след няколко години Думнония ще наруши обещанията и ще нападне Аел. Знаех това, но нямах намерение да поставям под съмнение казаното от Артур, защото тогава нямаше да мога да се преструвам, че самият аз вярвам на думите му. Вместо това припомних на Артур за една стара клетва, заровена върху камък край едно далечно дърво.
— Ти се закле да убиеш Аел — припомних му аз. — Забрави ли тази клетва?
— Вече не ме интересуват никакви клетви — отвърна той студено и после избухна. — И защо да ме интересуват? Да не би някой да спазва клетвите си към мен?
— Аз, лорд.
— Тогава ми се подчинявай, Дерфел, и върви при Аел.
Знаех, че рано или късно ще поиска това от мен. Не отговорих веднага, а се загледах в Исса, който подреждаше младоците в нестройна стена от щитове. После се обърнах към Артур.