История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Проблемът за това, от кога започва Българското възраждане, вълнува още съвременниците на тази епоха. Според В. Априлов и Г. С. Раковски началото на този процес трябва да се свърже с реформите в Османската империя, започнали в 20-те години на XIX век. В „Допълнение къ книге Денница новоболгарского образования“ Априлов отбелязва: „От 1826 г. започва нова епоха в летописите на Отоманската империя. Като унищожи с твърдата си воля еничерските тълпи, Махмуд II възроди своята империя, като даде равни права на всичките си поданици. Наследник на неговото достойнство и верен последовател на неговите планове, царстващият днес Абдул Меджит, с формален акт, издаден на 3 ноември 1839 година, затвърди и заздрави реформата на родителя си. Нищо друго, освен реформите в Турция, не трябва да се смята като причина за наченките на българската образованост.“
През 1871 г. М. Дринов публикува статията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, в която отнася началната граница на Българското възраждане в 1762 г. и я свързва с делото на Хилендарския монах. Това мнение, предвид авторитета на неговия създател, остава господстващо в продължение на десетилетия. Въпреки някои несъгласия и опити за ревизирането му, то се приема от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, П. Ников и други изследователи на този период.
През 30-те години на XX век Хр. Гандев измества началната граница на Българското възраждане в края на XVI и началото на XVII в. Въз основа на някои проблясъци в духовно-културния живот на българите и на разложителните процеси в Османската империя Гандев поставя началото на Възраждането в 1600 година. Този опит за съвместяване на процесите, протичащи в западноевропейските страни и българските земи, се оказва неудачен.
Съвременните историци свързват възрожденската епоха с материалните, социалните и културно-духовните промени, които настъпват сред българите в резултат на вътрешното развитие и в резултат на външните влияния, проникващи от развитите страни на европейския континент. Дълго време първите признаци на тези промени се търсят и отнасят към началото на втората половина на XVIII в. При съпоставяне на двете половини на XVIII в. обаче се оказва, че между тях не съществува качествена разлика. Нещо повече — новите процеси са по-ярко изразени през първата половина на века, докато втората му половина е белязана с феодалните размирици и кърджалийското време. Поради тези причини в историческата наука днес е наложено мнението, че началото на Българското възраждане трябва да се свърже с първите години на XVIII в.
Крайната граница на Възраждането се определя сравнител но по-лесно и точно. Въпреки това и тук съществуват различни мнения, предвид на различното съдържание, което изследователите влагат в понятието възраждане. Тези, които идентифицират възрожденските процеси най-вече с борбата за културна и духовна еманципация на българите с останалите народи, твърдят, че възрожденската епоха завършва с приключването на борбата за самостоятелна българска църква в 1870 г. Такова е мнението на Ив. Шишманов и П. Ников. Според М. Арнаудов краят на Българското възраждане трябва да се постави в 1912–1915 г., а през 1941 г. той отнася горната граница до същата тази 1941 г., в която към територията на България са присъединени Беломорска Тракия и Вардарска Македония.
Съвременната историческа наука приема за крайна граница на Възраждането Руско-турската война от 1877–1878 г. Но това се отнася само за освободените земи. Възрожденските процеси продължават да се развиват, макар и с различна интензивност, в останалите под чуждо владичество български територии — Северна Добруджа, Нишко, Пиротско и Вранско, Македония, Западна и Източна Тракия, чак до края на Първата световна война.
Като се съобразяват с реалните изменения и историческото развитие на обществото през XVIII и XIX в., изследователите разделят Българското възраждане на три основни периода. Първият започва от началото на XVIII в. и завършва в средата на 20-те години на XIX в. Той се характеризира с разложението на турската стопанска и военнополитическа система, с постоянното засилване на стоково-паричната циркулация, със зараждането на буржоазните отношения. През този период се появяват и утвърждават нови обществени сили, заражда се националната буржоазия.