История на Българското възраждане

Цялата земя, обитавана от кърджалиите, не е осигурявала никакъв доход на Портата Отоманска от много време. Пазвантоглу се обявил за независим във Видин. Неговият приемник Молла Паша следвал същия път. В Русчук Туркаметоглу и след това Мустафа Байрактар еднакво не искали да се подчинят. Силистренският валия имал съвсем, съвсем слаба власт. Единствен Браилският Везир бил покорен на правителството, но също не му плащал поради това, че всички събрани данъци едва стигали да покрият собствените му разходи.

Наред с това Портата или Великите Везири често само покровителствали много от началниците на кърджалиите, с цел да ги противопоставят на еничарите, тъй като се опасявали много повече от техните своеволия в Константинопол, отколкото от тези на кърджалиите на границата. Непрестанните междуособици били следствие на тази политика, но това малко безпокояло Портата, тъй като при появата на неприятел разприте винаги се прекратявали и всички обикновено се обединявали Срещу общия враг на отечеството. Тези обстоятелства обаче нанасяли вреда поради честите измени на отделни водачи. По такъв начин Русия привлякла на своя страна след смъртта на Мустафа Байрактар Ахмед Ефенди, Милар Бей, Ремиз Паша и други. От тези измени, на които руските главнокомандващи винаги са възлагали по-големи или по-малки надежди, те не са извличали никаква или извличали съвсем малка полза.“

Това определение, което е от 1809 г., предхожда с девет години дефиницията на Вук Караджич, намерила място в „Сръбски речник“, издаден през 1818 г. Според Караджич „кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война — 1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят, а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1805 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляди свои храбри другари, които почти всички, освен него, оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807–1812 г., те били почти всички унищожени. Кърджалиите се движели на коне и всички били облечени в коприна и кадифе.“