История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Феодалните размирици в Османската империя са следствие на разложителните процеси, обхванали Турция през XVIII век, но веднъж появили се, те се превръщат в причина за понататъшното задълбочаване на кризата. Това явление показва по безспорен начин, че господстващите в държавата феодални порядки са един анахронизъм, който не може да бъде нито закрепен, нито модернизиран с половинчати мерки и рефор-мени напъни.
Важна причина за разложението на османския феодализъм през XVIII и XIX век са националноосвободителните борби на покорените християнски народи. Като последица от промените, настъпили в империята, сред християнското население започва развитието на процеси, свързани със засилването на стоково-паричните отношения и с постепенната имуществена диференциация. Новите отношения си пробиват път изключително бавно и мъчително, като преодоляват неимоверни трудности. Появява се националната буржоазия, която в началото е неуверена, дезориентирана, податлива. С течение на времето обаче тя укрепва и започва да формира свои собствени идейни възгледи. Именно тя застава начело на борбите за национална независимост, които имат за цел ликвидиране на чуждоземното господство и на отживелите времето си феодални порядки.
Реформите в Османската империя през втората четвърт на XIX век. Ера на Танзимата
Разложителните процеси, развиващи се в Османската империя, и военните неуспехи срещу националните въстания на покорените балкански народи принуждават новия султан Мах-муд II (1807–1839) да предприеме редица мерки, имащи за цел модернизиране на държавата. През май 1826 г. се взема решение за създаване на редовна армия, която трябвало да замени еничарския корпус и спахийското опълчение. Последвалият като отговор на това бунт на еничарите на 14 и 15 юни е потушен по безпощаден начин, а на 16 юни е издаден султански ферман, с който се оповестява краят на еничарството в цялата империя. Освен това Махмуд II декларира, че се прекратява практиката, свързана с конфискуване на имуществото на осъдените на смърт лица — т.е. султанът с официален документ известява, че в бъдеще държавата ще защитава частната собственост.
Военната реформа, наложена по обективни причини, не донася така желаните бързи положителни резултати за Турция. В поредната руско-турска война от 1828–1829 г. Портата понася поражение след поражение, за да се стигне до Одринския мир от 2 септември 1829 г., с който се узаконява раждането на независимата гръцка държава. Египетската криза от 1832–1833 г. изправя империята пред катастрофа и само помощта на Русия и подписаният на 26 юни 1833 г. отбранителен договор в пристанището Ункяр-искелеси между довчерашните противници спасява Турция от пълен погром.
Пораженията и неуспехите от края на 20-те и началото на 30-те години подтикват управляващите в Цариград да продължат започнатите реформи. Вниманието на Високата порта е съсредоточено най-вече към промени в административната област, в режима на земеползване и в данъчната система. Административните преобразования преследват укрепване връзките между различните области и столицата, като по този начин се засилва централизмът. С премахването на берлербействата и замяната им с еялети административната структура на империята става по-стройна. Новоназначената по места администрация на практика стеснява общинското самоуправление и засилва връзките и зависимостта от централната власт.
Междувременно реформата във военната област продължава, като се променя цялата военна организация, регламентира се срокът за служене в казармата, а в средата на 30-те години се пристъпва към заключителни мерки по изграждането на единството във военната структура на империята. През 1837 г. е създадено главното командване на сухопътната армия, на което са подчинени всички родове сухопътни войски, в т.ч. и султанската гвардия.
През 1834 г. султанът издава нарочен ферман, с който се регламентира положението на чиновниците в различните административни направления. Определянето на заплатите, изплащани от държавата, и обнародваният през 1838 г. наказателен закон за чиновниците имат за цел да премахнат съществуващите до това време злоупотреби. Махмуд II регламентира още облеклото, униформите, фесовете, качеството на платовете, от които се изработват те — т.е. султанът издава специални заповеди, с които задължава държавните служители да носят определения тип облекло. В тези мерки освен стремеж към европе-изиране се забелязва и прокрадване на едва забележим държавен протекционизъм към местната промишленост — нещо изключително дефицитно за Османската империя до този момент.