История на Българското възраждане

В своята същностна характеристика Българското възраждане, обхващащо XVIII и XIX век, наподобява по своите отличителни белези онези моменти, които съпътстват трите степени на европейския преход към Новото време. Много трудно и почти невъзможно е да се отделят тези степени в развитието на българското общество по ред обективни причини. В края на XIV век българската държава е покорена от османските турци и под тяхна власт тя остава в продължение на почти цели пет столетия. По жестока ирония на съдбата славяно-византийският свят, който до края на XIV и началото на XV век е икономическият и културният център на Европа, рухва под ударите на далеч по-изостаналите, примитивни и недоразвити османци. Историческата логика отстъпва на историческата реалност, а последната се оказва невероятно брутална по своята същност — унищожени са и загиват постиженията на един свят, който векове наред определя жизнения ритъм на европейския Изток.

В навечерието на своята гибел българската държава преживява времето на феодалната разпокъсаност и децентрализация. Въпреки това културата продължава да се развива по възходяща линия. Този феномен трябва да се обясни с традициите, наследени от предходния период, когато България е център на славянската култура, с грижите, които полагат и държавата, и църквата по отношение на духовното израстване на висшите прослойки в обществото, с появата на личности като Патриарх Евтимий, Теодосий Търновски, Киприан, Григорий Цамблак, с влиянието на съседна Византия, в която културните достижения на българите правят много силно впечатление, за което говори фактът, че византийските хронисти възхваляват в своите писания техните автори. Всичко това дава основание на отделни изследователи да търсят ренесансови мотиви в българската култура през XIII—XIV век. Напълно основателно постиженията на Търновската живописна школа по това време предизвикват асоциации в тази посока, но по своето съдържание и форма културата на България през XIII-XIV век си остава средновековна. Такава е тя и през първите три века на османското владичество в българските земи. Реалистичните моменти, които се появяват в монументалната живопис, могат да се обяснят преди всичко с произхода и степента на религиозност на отделни творци. Този реализъм е по-скоро израз на здравия разум на българските художници, които заимстват много от Византия, но които влагат и изграждат и нещо свое, нещо различно от канонично установеното. Естествените форми, появили се в живописта през XIII—XIV век, а след това продължили своето развитие през следващите три века, могат да се приемат първоначално (XIII-XIV в.) като израз на недотам дълбоко религиозно съзнание, което е характерен белег за народа ни от IX век до днес, а по-късно (XV-XVII в.) като израз на протест срещу божията воля, която допуска това многовековно и ужасно зло за българите, и като стремеж за оцеляване с реализма на деня, на днешното, на реалното време, в което българите носят своя кръст, Фактът, че в това направление трябва да се търси подтикът за доказания реализъм в живописта, не намалява ни най-малко достойнствата на тези постижения. Нещо повече — това като че ли „сродява“ българските живописци с творците на древна Гърция и Рим, които са идеал на Ренесанса. Да се поставя знак на равенство или да се говори за някакви далечни влияния на Ренесанса от Европа в българските земи по това време, е най-малкото несериозно, но въпреки всичко българите стъпват здраво на земята и достигат до забележителни резултати в областта на реализма. Закъсняло с три века от Европейския ренесанс, Българското възраждане през XVIII и XIX век протича в изключително сложни и трудни условия. Като вътрешна провинция на Османската империя България е лишена от контакти с останалия европейски свят, а това спъва както икономическото, така и политическото й развитие. Наложените в българските земи феодални азиатски порядки продължават да властват с пълна сила във времето, когато западноевропейските страни окончателно прекрачват в Новото време. Въпреки оживените търговски и политически връзки на Турция с тези държави, тя се оказва неспособна да възприеме новите идеи и новите обществени отношения. В голяма степен за това допринася и самата политика на Великите сили, наложили на империята още в предходните столетия т.нар. режим на капитулации, който затормозява до крайна степен развитието на производителните й сили. С победата на буржоазните революции на Запад икономическата и политическата зависимост на Цариград се засилва неимоверно много, а това спъва развитието на Османската империя и на покорените християнски народи. Намиращите се в по-благоприятна географска позиция гърци, сърби, черногорци, власи, молдовани съумяват да се възползват от това и да изпреварят значително в своето развитие българите, които попадат в изключително неблагоприятна ситуация и в края на 30-те години на XIX век се оказват единственият християнски етнос на Балканите, останал изцяло под властта на турците. Буржоазията, поела в свои ръце управлението на възстановените балкански държави, мечтае за пълно освобождаване на своите земи и народи, но също така за откъсване на територии от Османската империя, населени с чисто българско население. Набиращият скорост балкански национализъм се оказва непреодолима преграда за ползотворното сътрудничество между останалия под робство народ и свободните му съседи. Към всичко това трябва да се добавят политическите интереси на Русия, Англия, Франция, Австрия (Австро-Унгария), Германия и Италия към османското наследство в югоизтока на Европа. Като се ръководят единствено от собствените си стремежи и желания за увеличаване на икономическото и културното влияние в тази част на света, те пренебрегват горчивата участ на поробените народи и удължават съзнателно живота на азиатската империя.