С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— А?
— Дето чуваш мислите си. И аз обичам да яздя заради това.
Значи наистина го бях казал. Тръгнахме рано, защото най-хубавите вълни бяха рано сутрин. Небето беше ясносиньо и предвещаваше горещ ден, значи скоро плажът щеше да се напълни с народ. Савана седеше на стъпалата пред останките от снощния огън, увита в кърпа. Въпреки че веселбата без съмнение бе продължила дълго след като си бях тръгнал, наоколо нямаше нито една кутия от бира или безалкохолно, нито друг боклук. Тия студенти започваха да ми харесват.
Въпреки ранния час беше топло. Останахме няколко минути на брега, за да й обясня основните движения. Скоро Савана реши, че е готова, и нагазихме във водата.
Вътре имаше само двама сърфисти — същите, които бях видял онзи ден. Опитах се да намеря най-доброто за нея място, за да има достатъчно пространство около себе си, и изведнъж осъзнах, че не я виждам наоколо.
— Чакай, чакай! — чух я да вика зад мен. — Спри!
Обърнах се. Савана стоеше на пръсти, вълните се разбиваха в корема й, а кожата й беше настръхнала като на пиле. Тя се опитваше да надскочи водата и трепереше като лист.
— Остави ме да свикна… — Тя изписка няколко пъти и кръстоса ръце пред гърдите си. — Олеле! Небеса, наистина е студено!
Небеса? Едва ли във взвода можеш да чуеш подобно възклицание.
— Ей сега ще свикнеш — засмях се.
— Не обичам студа. Мразя го!
— Нали живееш в планината? Там има сняг.
— Да, но си имаме от онези неща, наречени палта, ръкавици и шапки. И не се хвърляме рано сутрин в ледените води.
— Забавно е.
— Да, много забавно. Майчице мила, колко е забавно! — възкликна тя, все още подскачайки нагоре-надолу.
Майчице мила! Изкисках се, Дишането й постепенно се нормализира, тя направи още една малка стъпка навътре.
— По-добре се гмурни изведнъж, така се измъчваш повече.
— Ти го направи по своя си начин, аз — по моя — тросна се тя и сложи край на мъдрите ми съвети. — Не мога да повярвам, че дойде толкова рано. Мислех си, че ще отидем следобед, когато температурата е малко по-висока от точката на замръзване.
— Почти двайсет и пет градуса е.
— Добре, добре.
Явно вече бе свикнала с водата. Пое няколко глътки въздух, придвижи се бавно напред, милиметър по милиметър. Загреба вода и намокри раменете си.
— Добре, мисля, че съм готова.
— Не хуквай сега през глава заради мен. Ще те изчакам, ако трябва, и час.
— Благодаря ти — отвърна тя, глуха за иронията ми. — Ето така!
Каза го повече на себе си, отколкото на мен. Пристъпи крачка напред, после още една. Лицето й бе застинало от напрежение и изглеждаше прекрасно. Толкова сериозно, толкова съсредоточено. Толкова смешно.
— Стига си се смял! — ядоса се тя, макар че не показвах с нищо чувствата си.
— Не се смея.
— Чета го по лицето ти. Смееш се вътрешно.
— Добре, де, спирам веднага.
Най-накрая тя се отпусна и дойде до мен. Водата покриваше раменете ни. Хвана дъската, а аз я задържах на място, като се опитвах да не гледам в банските й, което не беше лесно, предвид, че беше точно пред мен. Яростно се загледах във вълните зад нас.
— Сега какво?
— Запомни ли какво трябва да правиш? Гребеш с всички сили, хващаш дъската от двете страни в предната й част, после се задържаш на крака.
— Ясно.
— Отначало е трудно. Не се изненадвай, ако паднеш няколко пъти. Загубиш ли равновесие, просто се претърколи заедно с нея. След няколко опита всичко ще е о’кей.
— Добре — кимна тя и аз видях една малка вълна да идва към нас.
— Приготви се — извиках, докато чаках точния момент.
Засилих дъската точно когато вълната ни удари, за да й дам начална скорост, и Савана я хвана. Не знам какво очаквах, но не и да се изправи веднага, да запази равновесие и да язди чак до брега. На плиткото скочи умело от дъската и се обърна към мен с блеснал поглед.
— Как беше? — извика задъхано.
Въпреки огромната дистанция между нас виждах всяка черта на лицето й.
„Ох, човече — обади се един вътрешен глас, — наистина си загазил!“
— Упражнявам се от години — призна тя, когато се приближих. — И имам добро чувство за равновесие. Може би трябваше да ти го кажа, докато ми обясняваше как ще се пребия.
Прекарахме повече от час във водата. Тя успяваше всеки път да се задържи и яздеше с лекота всяка вълна до самия бряг, макар че не можеше да сменя посоката на сърфа. Но не се съмнявах, че с малко повече упражнения ще се справи и с това.
После се върнахме в къщата и аз я изчаках на стълбите да се преоблече. Повечето от хора още спяха, три момичета седяха на терасата и гледаха океана, другите сигурно се възстановяваха от снощи, защото не се виждаха никъде. Савана се появи след няколко минути в къси панталонки и широка тениска. Носеше две чаши с кафе. Седна до мен на стъпалата и се загледа в океана.