С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Изведнъж почувствах устата си пресъхнала и преглътнах с мъка. Това беше най-странното нещо, случвало ми се някога.
Къщата беше едно от триетажните чудовища, с гаражи отдолу и шест или седем спални отгоре. Първият етаж бе ограден от всички страни с широка тераса. По парапета бяха проснати плажни кърпи, всички говореха и до нас достигаха откъслечни фрази от разговори. Градинският грил вече работеше на терасата и наоколо миришеше апетитно на печени наденички и пиле. Момчето, което отговаряше за него, беше без риза, със завързана през кръста бяла престилка. Опитваше се да прилича един от тежкарите, които канеха гости за уикенда и заставаха до барбекюто. Не се получаваше, но поне ме разсмя.
Огънят гореше в специално оформен в пясъка ров. Около него седяха в кръг момичета с тениски, няколко номера по-големи от техния, и всички се правеха, че не забелязват момчетата наоколо. Момчетата стояха точно зад тях, заемаха различни пози, за да демонстрират мускулите по ръцете и широките си рамене, но и те се правеха, че не забелязват колежките си. Бях виждал вече това в „Лерой“: образовани или не, децата си бяха деца. Нямаха повече от двайсет, желанието витаеше във въздуха и вдигаше градуса на настроението. Още малко бира и пясък в гащите, и можех да предвидя точно какво ще се случи след това, но дотогава щях отдавна да съм си вкъщи.
Щом наближихме, Савана забави темпото, огледа се и попита:
— Какво ще кажеш да се настаним тук, сред дюните?
— Нищо против.
Седнахме и се загледахме в огъня. Някои от момичетата ме изгледаха любопитно, но бързо се върнаха към разговорите. Ранди се появи с бира в ръка, видя ни и последва примера на момичетата — обърна ни гръб.
— Пиле или наденичка? — попита тя, напълно сляпа за ставащото на терасата.
— Пиле.
— А за пиене?
Сенките от горящите дървета играеха по лицето й и я превръщаха в загадъчна красавица.
— Каквото решиш.
— Ей сега се връщам.
Тя изтича по стълбите и трябваше да впрегна цялата си воля, за да не хукна след нея. Станах и направих едно кръгче около огъня. Свалих ризата, метнах я на един празен стол и се върнах на мястото си. Видях как бялата престилка флиртува със Савана и усетих, че мускулите ми се стягат, затова се загледах встрани. Не знаех почти нищо за нея, нито имах представа какво мисли за мен. Освен това, не исках да започвам нещо, което не можех да довърша. След две седмици си заминавах и връзката ни, ако въобще имаше такава възможност, щеше да е обречена от самото началото. Повторих си го няколко пъти и почти се убедих да си тръгна веднага след вечерята. Почти, но не докрай, защото някой се приближи до мен и прекъсна процеса на убеждаване. Високо като върлина момче с тъмна коса се отдели от групата и тръгна към мен. И преди бях срещал подобни типове, те сякаш се раждаха на средна възраст.
— Ти трябва да си Джон — каза усмихнато той и клекна до мен. — Аз съм Тим Уедън.
Протегна ми ръка и продължи:
— Разбрах какво си направил за Савана. Тя се радва, че си с нас.
Поех предложената ми ръка я разтърсих.
— Радвам се да се запозная с теб.
Въпреки подозренията ми неговата усмивка беше много по-истинска от тези на Брад и Ранди, взети заедно. Странно, не спомена за татуировките ми. Беше необичайно, защото не бяха някакви дребни фигури, а покриваха почти изцяло двете ми ръце. Хората казваха, че след време ще съжалявам, но когато ги правех, бъдещето не ме интересуваше. И сега не ме интересува.
— Може ли да седна при теб за малко?
— Разбира се, заповядай — отвърнах и потупах пясъка до мен.
Тим се настани, нито много близо, нито далеч.
— Радвам се, че си тук — усмихна се приятелски той. — Не е кой знае какво, но храната е хубава. Гладен ли си?
— Като вълк.
— От сърфа е.
— И ти ли сърфираш?
— Не, но щом съм в морето, винаги изгладнявам. Помня го още от ваканциите с мама и татко. Всяко лято ходехме в Пайн Нол. Бил ли си там?
— Само веднъж. Защо да ходя, тук има всичко необходимо.
— Така е — съгласи се той и кимна към сърфа. — Обичаш дългите дъски.
— Обичам всякакви, но тук вълните са по-подходящи за дълга дъска. За да се наслаждаваш на късата, трябва да отидеш в Пасифика.
— Бил ли си там? В Хавай, Бали или Нова Зеландия? Чел съм, че било като в приказките.
— Не още — отвърнах, изненадан, че е чувал за тях. — Но един ден непременно ще отида.
Една от цепениците в огъня изпука и изпрати към небето цял фонтан скри. Сключих ръце на гърдите си. Сега беше мой ред.
— Чух, че сте тук, за да строите къщи за бедните.
— Значи Савана ти е разказала. Да, планът е такъв. Става дума за няколко семейства, които заслужават помощта ни. Надявам се към края на юли да влязат в домовете си.