С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Видеоигри?
— Аз тренирам и чета, но приятелите ми са луди по тях. Колкото повече екшън има в играта, толкова повече я харесват.
— Какво четеш?
Казах й и тя кимна.
— А какво става, когато ви пратят на акция?
— Тогава е различно. — Аз също приключих с пилето и оставих чинията до мен. — Тогава има дежурства, нощни патрули, нещата обикновено не вървят по предварителен план и трябва непрекъснато да си сверяваме часовниците, така че сме много заети. Но пехотинците са сухопътни войски, нормално е да прекарваме по-голямата част от времето си извън лагера.
— Страх ли те е?
За миг замълчах, търсех правилния отговор.
— Да, понякога. Не че трепериш непрекъснато, справяш се дори когато земята под краката ти гори. Просто… действаш. Нещата се развиват толкова бързо, че нямаш много време да мислиш, вършиш си работата и гледаш да отървеш кожата. Страхът те пипва после, когато всичко е свършило. Тогава осъзнаваш колко близо си бил до края, понякога те втриса, друг път повръщаш, такива неща.
— Не съм убедена, че мога да върша такава работа.
Не мисля, че очакваше някакъв отговор, затова смених темата.
— Какво ще специализираш?
— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш?
Кимнах и тя пое дълбоко въздух.
— В Ленор живее едно момче, казва се Алън и го познавам, откакто се помня. Той е аутист и дълго време никой не знаеше какво да предприеме и как да действа с него. Това ме разстройваше, знаеш ли? Чувствах се виновна заради него, дори и като малка. Когато попитах нашите, те ми отвърнаха, че сигурно Всевишният има специални планове за него. Отначало обяснението им ми се стори безсмислено, но Алън имаше по-голям брат, той се отнасяше много мило и беше изключително търпелив с него. Винаги. Никога не му викаше, нито показваше пренебрежение и малко по малко помогна на брат си. Алън не е идеален, все още живее с родителите си и никога няма да бъде самостоятелен, но е много по-добре. И аз реших, че искам да помагам на такива деца като него.
— На колко години беше, когато го реши?
— На дванайсет.
— И искаш да работиш с тях в училище?
— Не — отвърна тя. — Искам да правя това, което братът на Алън направи за него. Той използва конете. — Тя спря за миг и се замисли. — Аутистите са затворени в свой собствен свят. Училището и лечението са базирани на рутината, а аз искам да им предложа преживявания, които могат да им отворят нов прозорец към света. Видях, че има ефект, имам предвид, че в началото Алън се ужасяваше от конете, но брат му продължи да опитва. Постепенно започна да ги докосва, да ги гали по носа, после дори започна да ги храни. Накрая се научи да язди. Спомням си първия път, когато се качи на кон… беше невероятно. Усмихваше се като най-обикновено щастливо дете. Ето това искам да дам на децата. Малко щастие… дори да е за кратко. Така разбрах какво искам да правя в живота си. Може би ще отворя конна база за деца аутисти или лагер, където ще можем да работим с тях. За да усетят и те щастието, което усети Алън.
Тя побутна вилицата си, леко засрамена, после остави чинията върху пясъка.
— Звучи прекрасно — казах, наистина очарован.
— Засега е само мечта. Тепърва предстои да видим можем ли да го осъществим.
— И ти обичаш конете, нали?
— Всички момичета обичат коне, не го ли знаеш? Наистина ги обичам. Имам си един арабски жребец, казва се Мидас. Понякога мисълта, че ще съм тук цял месец, вместо да препускам с него из планината, направо ме убива.
— Аха, истината изскочи наяве.
— Но съм тук, нали? И смятам да остана до края. Когато се върна, ще яздя всеки ден. Ти яздиш ли?
— Пробвал съм веднъж.
— Хареса ли ти?
— На следващия ден не можех да седна. Болеше ме дори когато ходех.
Тя се изкикоти и аз осъзнах, че ми е приятно да разговарям с нея.
За разлика от много други хора с това момиче се чувствах свободен и естествен.
В небето сияеше Орион, на хоризонта се виждаше Венера и ярката й бяла светлина се отразяваше в морето. Момичетата и момчетата продължаваха да сноват нагоре-надолу по стълбата и да флиртуват помежду си. Изпитият алкохол им бе вдъхнал смелост.
— Трябва да тръгвам — въздъхнах и се надигнах. — Искам да се видя и с татко. Сигурно се чуди къде съм, ако не е заспал вече.
— Искаш ли да му се обадиш? Тук има телефон.
— Не, по-добре да тръгвам. Живея далече.
— Нямаш ли кола?
— Не. Тази сутрин дойдох на стоп.
— Искаш ли да помоля Тим да те откара до вас? Сигурна съм, че няма да има нищо против.