С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Хубаво е това, което правиш.
— Не съм само аз. Но, хей, исках да те питам нещо.
— Чакай да позная. Искаш да се включа в работата?
Той се засмя.
— Не, въпреки че би било забавно. Обикновено хората хукват в обратна посока, щом ме видят. Предполагам, че съм лесен за разгадаване. Както и да е. За друго исках да те питам, макар да съзнавам, че шансът е минимален. Чудех се, дали познаваш братовчед ми. Той е във Форд Браг.
— Съжалявам. Аз съм в Германия.
— В Рамщайн?
— Не, Рамщайн е въздушна база. Но съм сравнително близо. Защо?
— Миналия декември бях във Франкфурт. Прекарах там Коледа със семейството си. Родът ни произлиза оттам и баба и дядо все още живеят във Франкфурт.
— Светът е малък.
— Научи ли немски? — попита ме той.
— Не успях.
— Аз също. Странното е, че у дома нашите си говорят на немски. Преди да заминем, дори посещавах курсове. Но не можах да се справя. Взех теста в края на курса като по чудо и когато отидохме там, умеех единствено да кимам по време на вечерята и да се преструвам, че разбирам нещо. Добре, че и брат ми знае колкото мен, така не бях единственият малоумен на масата.
Засмях се. Тим имаше открит и честен поглед и въпреки предубеждението си го харесах.
— Искаш ли да ти взема нещо за хапване? — попита той.
— Савана има грижата.
— Разбира се, трябваше да се досетя. Тя е идеална домакиня. Винаги е била.
— Каза ми, че сте израсли заедно.
Той кимна.
— Тяхното ранчо е точно до нашето. Ходехме в едно училище и посещавахме една църква. После се записахме в един университет. Савана ми е нещо като по-малка сестра. Тя е специална за мен.
Въпреки забележката за сестрата ми се стори, че когато каза „специална“, се развълнува малко повече от нормалното за един брат. Но за разлика от Ранди не показваше признаци на ревност към мен. Преди да имам време да го обмисля и да си изясня истинското му отношение към Савана, тя слезе по стълбите и бързо дойде при нас.
— Виждам, че вече сте се запознали — каза и кимна към Тим.
В едната си ръка държеше две чинии с пилешки хапки, картофена салата и пържени картофи, в другата ръка — две кутии с диетична кола.
— Да — отвърна Тим. — Исках да му благодаря за жеста, после реших да го отегча с малко семейна история.
— Чудесно. Надявах се да ви запозная.
Тя също не обърна внимание, че съм без риза, а ръцете ми са целите в татуировки.
— Искаш ли моята порция, Тим? Аз ще си взема друга.
— Не, ще си взема сам — каза той и стана. — Благодаря все пак. Сега ще ви оставя да си побъбрите малко.
Той изтупа пясъка от панталоните си.
— Беше ми приятно, Джон. Ако утре си наоколо, ще се радвам да се видим отново.
— Благодаря! На мен също ми беше приятно.
След миг Тим вече се качваше по стълбите. Не се обърна повече, видя някого от другата страна на терасата и му махна, после отиде при грила.
Савана ми връчи едната чиния и пластмасови прибори, подаде ми колата и седна до мен. Забелязах, че е близо, но не чак толкова, че да се докоснем. Сложи своята чиния в скута си, после се пресегна за пепсито, но за миг се замисли.
— На плажа видях, че пиеш бира, но каза да взема каквото реша и затова донесох това. Всъщност не бях сигурна какво искаш.
— Колата е екстра.
— Сигурен ли си? Хладилният шкаф е пълен с бира, чувала съм, че военните не могат без бира.
— Сигурен бях, че си чувала — изсумтях аз. — Виждам, че ти не пиеш.
— Не пия.
Не го каза отбранително, нито самодоволно, просто ми го съобщи. Това ми хареса.
Савана се съсредоточи върху пилето си. Аз направих същото и двамата започнахме да се храним мълчаливо. Замислих се за Тим. Интересно, дали тя знаеше какво чувства това момче към нея? А още по-интересно беше какво тя чувства към него. Между тях определено имаше нещо, но не можех да схвана какво, освен ако Тим не беше прав и близостта им бе плод единствено на общото им детство. Макар че не ми се вярваше.
— Какво звание имаш в армията? — попита тя и остави вилицата.
— Сержант съм от пехотата. Ръководя взвод.
— И какво? Имам предвид какво правиш всеки ден? Стреляш, взривяваш разни обекти или какво?
— Понякога правя и това. Но всъщност през повечето време е много скучно, поне когато сме в базата. Обикновено се събираме към шест сутринта, правим проверка и започваме тренировки по отряди. Баскетбол, бягане, вдигане на тежести, каквото и да е. Понякога имаме обучение, например разглобяваме и сглобяваме различни оръжия, провеждаме нощно обучение или стреляме по мишени. Ако няма нещо планирано, се връщаме в казармата и четем, играем видеоигри или тренираме още, и така до четири часа. Тогава се събираме отново и ни съобщават програмата за следващия ден. После сме свободни.