С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Жадна съм. Ти какво предпочиташ?
— Вода.
Тя се наведе и взе две бутилки с минерална вода. Опитах се да не я зяпам, но всъщност направих точно това и, да си призная, не съжалих. Не знам дали разбра, че я оглеждам, но явно беше, защото когато се изправи и се обърна, очите й светеха закачливо. Сложи бутилките на масата и попита:
— Искаш ли после да продължим със сърфа?
Можех ли да кажа „не“?
Прекарахме целия следобед във водата. Наслаждавах се на фигурата на Савана върху сърфа, но повече бях очарован от грациозните й движения, докато балансираше умело върху дъската. Сякаш да направи нещата още по-приятни, тя настоя да сърфирам точно пред нея, докато си почива на пясъка. Това ми даде възможност да зяпам безнаказано всяка извивка на тялото й, докато гоня вълните.
Върнахме се късно следобед и се присъединихме към другите. Легнахме на кърпите на пясъка зад къщата, близо един до друг, но не прекалено. Колегите й ни хвърляха по някой любопитен поглед, но в общи линии никой не го беше грижа, че съм там, като изключим Ранди и Сюзан. Тим не се виждаше никъде.
Савана легна по корем — изкусителна гледка — аз също се излегнах, опитах се да подремна на следобедната жега, но присъствието й ме държеше буден.
— Разкажи ми за татуировките — измърмори тя.
Аз наместих главата си удобно върху пясъка.
— Какво искаш да знаеш за тях?
— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?
Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.
— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.
— Какво значи „скачай и действай“? — попита и докосна надписа отдолу.
— Това е прякорът ми. Заради нашия сержант по време на тренировките. Не успях да сглобя достатъчно бързо пушката и той заяви, че ако не се задействам, той ще скочи и ще задейства една определена част от тялото ми. Така си и остана.
— Изглежда е бил симпатяга.
— Аха. Зад гърба му го наричахме Луцифер.
Тя се усмихна.
— А за какво е онази бодлива тел над надписа?
— Нищо — тръснах глава аз. — Имам я още преди да вляза в армията.
— А другата ръка?
Китайски йероглиф. Не исках да навлизам в подробности, затова се загледах встрани.
— Идва от периода „Не ми пука от нищо“.
— Не е ли китайски йероглиф?
— Да.
— И какво означава? Трябва все пак да значи нещо. „Смелост“ или „герой“, или нещо от този род.
— Не, нещо по-неприлично.
— О — възкликна тя и примигна.
— Казах ти, че вече не означава нищо за мен.
— Освен че ще се наложи да носиш дълъг ръкав, ако някога отидеш в Китай.
Засмях се с глас и кимнах в знак на съгласие. Тя утихна за миг, после попита:
— Значи някога си бил бунтар?
— Много отдавна. Е, не чак толкова отдавна, но така ми изглежда.
— Затова ли каза, че си имал нужда да влезеш в армията?
— Да, подейства ми добре.
Тя отново се замисли.
— Щеше ли тогава да скочиш за чантата ми?
— Не. Най-вероятно щях да се смея на случката.
Тя обмисли внимателно отговора ми, сякаш се колебаеше дали да ми повярва. Пое дълбоко въздух и каза:
— Тогава се радвам, че си в армията. Наистина беше много важно да си върна чантата.
— Добре.
— И какво друго?
— Какво „какво“?
— Какво друго ще ми кажеш за себе си?
— Не знам. Какво искаш да знаеш?
— Кажи ми нещо, което никой друг не знае.
Замислих се за миг.
— Мога да ти кажа колко десетдоларови монети със завити краища са пуснати в обращение през 1907 година в Индиана.
— Колко?
— Четирийсет и две. Не за били предвидени за обща употреба. Работниците в монетния двор са ги секли за себе си и за свои приятели.
— Обичаш ли монетите?
— Не съм сигурен. Това е дълга история.
— Имаме време.
Поколебах се. Савана се пресегна за чантата си и зарови из нея.
— Чакай малко — каза, извади една туба с крем и ми я подаде. — Ще ми разкажеш, след като намажеш гърба ми с това. Имам чувството, че цялата изгарям.
— Позволяваш ли ми?
— Това е част от сделката — смигна тя.
Намазах гърба и раменете й и може би стигнах малко по-далеч, но убедих себе си, че кожата й вече е розова навсякъде и утре ще бъде червена като рак. После в продължение на пет минути й разказах за дядо и татко, за нумизматичните изложби и за добрия стар Елизбърг. Така избегнах конкретния й въпрос, просто защото не знаех какъв е отговорът. Когато свърших, тя попита.