С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Не съм казал, че ще се пребиеш — реших да изясня нещата аз. — Просто казах, ако загубиш равновесие, да преместиш тежестта на тялото си в противоположна посока.
— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.
— Мирише страхотно.
— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.
— Всеки си има някакъв.
Тя ме погледна с любопитство.
— А твоят какъв е?
— Аз съм изключение. Нямам нито един.
Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.
— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?
Знаех, но предпочетох да си затрая.
— Наистина ли?
— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.
Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.
— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.
— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?
Погледнах часовника си и казах:
— Малко след девет.
— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— На църква? — изненадах се.
— Да, на църква. Не ходиш ли?
Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.
— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.
Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен:
— И?
— Какво „и“?
— Ще дойдеш ли с мен или не?
— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.
Тя ми хвърли изпитателен поглед. Явно й се сторих благонадежден, защото ме потупа по коляното и каза:
— Добре тогава. Ще ти намеря дрехи.
Докосваше ме за втори път.
— Изглеждаш много добре — увери ме Тим. — Ризата ти е малко тясна в яката, но не мисля, че някой ще забележи.
Погледнах се в огледалото и видях непознат човек в панталони цвят каки, плътно прилепнала по тялото риза и вратовръзка. Не си спомнях кога за последен път съм слагал връзка и не бях сигурен, че тази работа ми харесва. Тим, напротив, гледаше на нещата откъм веселата им страна.
— Как успя да те убеди? — попита ме той.
— Нямам представа.
Тим се засмя и докато се навеждаше да завърже обувките си, ми намигна.
— Казах ти, че те харесва.
В базата имахме няколко свещеници и повечето от тях бяха добри момчета. Един от тях се казваше Тед Дженкинс, мъж, на когото можеш да се довериш. Не пиеше и не мога да кажа, че беше един от нас, но където се появеше, винаги бе добре дошъл. Имаше съпруга и две хлапета и служеше в базата вече петнайсет години. Имаше дългогодишен опит в семейните и военните драми, които разтърсваха войнишката душа и ако ти се прииска да си излееш болката, беше насреща, сядаше и наистина те изслушваше. Не можеш да му кажеш всичко — все пак той беше офицер и успя да разжалва две момчета от моя взвод, които му разказали без задръжки как са се скатали от някаква задача, но въпреки това нещо те караше да споделиш с него. Не знам защо, може би просто защото беше добър човек и свещеник. Говореше за бог естествено, все едно говори за приятелите си, не с онзи наставнически, дразнещ тон, който те кара да бягаш надалеч. Нито те насилваше да присъстваш на неделните служби. Оставяше сам да си прецениш. В зависимост от положението в базата и степента на риск на предстоящата акция, разговаряше с един, двама или сто души на ден. Преди да ни изпратят на Балканите, той успя да покръсти най-малко петдесет души.
Аз бях кръстен още като дете, така че не влизах в това число, но както споменах, не бях ходил на църква от цяла вечност. Спрях по време на бунтовническия си период и не знаех какво да очаквам сега. А и честно да си кажа, не изгарях от нетърпение. Но службата не беше лоша. Пасторът беше умерен, музиката — готина, и дори не усетих досадата, заради която чаках с нетърпение края й като дете. Не казвам, че се трогнах, но бях доволен, най-малкото защото щях да имам тема за разговор с татко. И защото можех да бъда още известно време със Савана.