С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Тя седна между мен и Тим и с крайчеца на окото си можех да я наблюдавам, когато запяхме. Пееше вярно, имаше тих нисък глас и аз се влюбих в него. Тим изглеждаше изцяло погълнат от светото писание. След края на службата отиде при пастора и поговори с него. Със Савана застанахме под сянката на едно дърво пред входа да го изчакаме. Тим разговаряше и лицето му изглеждаше някак одухотворено.
— Стари приятели? — попитах и кимнах към него.
Въпреки сянката горещината беше ужасна и по ризата ми се появиха петна от пот.
— Не. Мисля, че неговият баща му е говорил за този пастор. Вчера си взе карта на града, за да намери църквата.
Савана започна да си вее с ръка; в ярките си летни дрехи приличаше на класическа южна красавица.
— Радвам се, че дойде — стрелна ме с поглед тя.
— Аз също.
— Гладен ли си?
— А ти как мислиш?
— Защо не дойдеш? Снощи остана много храна. Тъкмо ще върнеш дрехите на Тим. Сигурна съм, че ти е топло с тях и не се чувстваш удобно.
— Все пак не може да се сравнява и на половина с горещината, когато си с ботушите, каската и униформата, повярвай ми.
Тя наклони главата си на една страна.
— Обичам да те слушам, когато говориш за войнишкия си живот. Никой от нашия клас не говори така. Интересно е.
— Занасяш ли ме?
— Просто отбелязвам. — Тя се облегна грациозно на дървото. — Мисля, че Тим свършва.
Проследих погледа й и не открих никакви признаци за това.
— Как разбра?
— Виж как събра ръце пред гърдите си. Това значи, че е готов да каже довиждане. След секунди ще протегне ръка, ще се усмихне и ще кимне, после ще си тръгне.
Тим направи точно това и скоро тръгна към нас. Погледнах я и видях, че се забавлява на удивлението ми.
— Ако живееш в малък град като моя — сви рамене тя, — няма какво толкова да правиш, освен да наблюдаваш хората. След известно време виждаш модела на поведение.
По мое скромно мнение бе наблюдавала Тим прекалено дълго и прекалено често, но не исках да се задълбочавам.
— Хей, компанията — махна с ръка Тим, — готови ли сте да тръгваме?
— Доста време те чакаме — отбеляза Савана.
— Съжалявам! Трябваше да поговорим.
— Ти говориш с всички и навсякъде.
— Знам — усмихна се той. — Опитвам се да бъда по-резервиран.
Тя се засмя и тяхната почти семейна кавга ме избута автоматично извън приятелския кръг, но всичко бе забравено веднага, щом Савана сложи ръка в моята.
Когато пристигнахме, всички в къщата вече бяха на крак. Много от тях бяха по бански, за да хванат тен. Имаше хора и на терасата на втория етаж, но повечето бяха на плажа зад сградата. Гърмеше музика, охладителят отново пращеше от бира и момчетата вече държаха в ръце по кутия от старото изпитано средство против махмурлук. Ако бях на тяхно място, сигурно и аз щях да гаврътна една. Всъщност студеното питие щеше да ми дойде добре и сега, но предвид, че идвах от църква, реших да пропусна.
Преоблякох се, сгънах дрехите на Тим по войнишки и се върнах в кухнята. Той правеше сандвичи.
— Вземи си — покани ме с жест. — Имаме цели тонове храна. Знам го, защото вчера лично прекарах три часа в магазина.
Той изплакна ръцете си и ги подсуши с кърпата.
— Така. Сега е мой ред да се преоблека. Савана ще дойде всеки момент.
И той напусна кухнята. Останал сам, аз за пръв път се огледах наоколо. Къщата беше в традиционния морски стил: тръстикови мебели с ярка тапицерия, нощни лампи от черупки на миди и раковини, статуя на морски фар на лавицата над камината и картини на брега, рисувани с пастели.
Родителите на Луси имаха подобна къща, но не тук, а на остров Болд Хед. Прекарваха там цялото лято. Старецът й трябваше да работи и през седмицата с жена му се връщаха в Уинстън Салем, а „горката“ Луси трябваше да стои там сама. Без да се броя аз, разбира се. Ако знаеха какво става през тези дни, сигурно нямаше да я оставят така безотговорно.
— О, виждам, че отново приличаш на себе си — чух гласа на Савана.
Беше по бански, но върху долнището бе сложила къси панталонки.
— Какво искаш да кажеш?
— Якичката така те стягаше, че очите ти бяха изскочили като на жаба.
Ухилих й се и посочих чинията пред мен.
— Тим направи сандвичи.
— Супер! Умирам от глад — възкликна и се приближи до масата тя. — Ти хапна ли?
— Не още.
— Хайде, грабвай един. Мразя да ям сама.
Нагънахме сандвичите. Момичетата на терасата не знаеха, че сме вътре, и една от тях разказваше високо на другите какво е правила миналата нощ с някакво момче. От разказа й изобщо не личеше, че са тук заради мисия в услуга на бедните. Савана сбърчи нос, сякаш искаше да каже: „Прекалено много детайли“, и отвори хладилника.