Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
— Ела тук, Бри. Трябва да опиташ.
Не се сещах как да откажа, а и бях любопитна, но въпреки всичко, се приближих с неохота.
— Не те ли пари?
— Изобщо. Светлината не ни изгаря, а просто… се отразява в нас. Меко казано.
Бавно, като човек, колебливо протегнах пръсти към светлината. От кожата ми мигновено бликнаха снопове светлина и така озариха пещерата, че в сравнение с нея, денят отвън би изглеждал мрачен. Не бяха точно отражения, защото светлината беше пречупена и оцветена, като от кристал. Пъхнах цялата си ръка и стаята блесна още по-ярко.
— Мислиш ли, че Райли знае? — прошепнах.
— Може би. А може би — не.
— Но ако знае, защо не ни е казал? Какъв е смисълът да крие? Голяма работа, че вампирите са ходещи дискотечни глобуси. — Свих рамене.
Диего се разсмя.
— Сега разбирам откъде идват легендите. Представяш ли си какво е човек да види подобно нещо? Съвсем естествено е да реши, че онзи срещу него е избухнал в пламъци.
— Ако не си проговорят, сигурно да.
— Направо е невероятно — каза той и прокара пръст по светещата ми длан.
После скочи на крака точно под стълба светлина и пещерата сякаш полудя от ярка светлина.
— Хайде, да се махаме оттук. — Той се протегна и изтегли тяло през дупката, която беше прокопал към повърхността.
Вече трябваше да съм преодоляла ужаса си, но пак ме беше страх да тръгна след него. Но понеже не исках да изляза страхливка, все пак го последвах, макар през цялото време да треперех. Райли упорито ни беше втълпявал, че слънцето означава пламъци. В съзнанието ми лъчите му бяха свързани с онзи кошмарен период, когато се превърнах във вампир и не можех да се отърся от инстинктивната паника, която ме обземаше всеки път, като си спомнех.
Диего се измъкна през дупката, а половин секунда по-късно вече бях до него. Изправихме се върху малко парче дива трева, на метри от линията на дърветата, които покриваха острова. Зад нас имаше само няколко крачки до ниска отвесна скала, а отвъд нея беше водата. Всичко пламтеше в цветовете и светлината, които се отразяваха в нас.
— Еха! — прошепнах.
Диего ми се ухили, а лицето му, озарено от светлината, беше прекрасно. Стомахът ми се преобърна и внезапно осъзнах, че онова с най-добрия приятел беше прераснало в нещо повече. Поне за мен. Беше станало толкова бързо.
Той продължаваше да се усмихва едва-едва. Очите му бяха широко отворени като моите. Благоговеещи, светнали. Докосна лицето ми, както беше докоснал и ръката ми, сякаш се опитваше да разбере откъде идва бляскавата светлина.
— Толкова е красиво — каза той. Ръката му продължаваше да докосва бузата ми.
Не съм сигурна колко време стояхме така и се усмихвахме като пълни идиоти, светнали като факли. На кея нямаше лодки, което беше добре дошло. Иначе хората, дори с тяхното замъглено зрение, щяха да ни забележат. Не че можеха да ни направят нещо, но не бях жадна, а писъците им щяха да провалят момента.
След известно време вятърът довя плътен облак, който закри слънцето. Изведнъж пак си станахме обикновени, макар да продължавахме да излъчваме лека светлина. Но не толкова, че да се забележи от по-слаби от вампирските очи.
Щом искрите изчезнаха, главата ми се проясни и вече бях в състояние да мисля. И макар Диего да изглеждаше както преди — не изтъкан от ослепителна светлина — знаех, че в моите очи никога нямаше да е същият. Онова гъделичкане в стомаха не ме беше напуснало. Подозирах, че се е настанило трайно.
— Ще кажем ли на Райли? Мислиш ли, че не знае?
Диего въздъхна и отпусна ръка.
— Ще решим, докато търсим останалите.
— Ще трябва много да внимаваме, ако ще ги търсим; през деня. Доста се набиваме на очи на слънчева светлина.
Той се ухили.
— Ще станем нинджи.
Кимнах.
— Свръх таен клуб на нинджите звучи доста по-яко от варианта с най-добрия приятел.
— Определено.
Само след секунди открихме мястото, откъдето бандата беше напуснала острова. Което беше лесната част. Съвсем друго беше да открием къде отново бяха стъпили на сушата. За кратко обсъдихме дали да не се разделим, но веднага отхвърлихме идеята. Логиката ни беше желязна — в крайна сметка, ако единият откриеше нещо, как щеше да уведоми другия? Основната причина обаче беше, че не исках да се отделям от Диего, а долавях, че и той изпитва същото. Цял живот бяхме страдали от липса на другар и усещането бе твърде сладостно, за да се лишим от него дори за минута.