Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Тегло и диета
Всички болни на хемодиализа трябва да спазват диета, с което се цели:
— първо, предпазване от прекомерно наддаване на тегло между отделните диализни процедури. Препоръчва се ограничаване на течностите в зависимост от количеството отделяна урина. При анурия (пълна липса на урина) течностите трябва значително да се ограничат, тъй като всички поети течности се задържат в кръвното русло и обременяват работата на сърцето. Лекуващият лекар определя нормалното за всеки болен тегло, т.нар. „норма“. В началото и в края на всяка диализа болните задължително се претеглят на кантар. Препоръчва се началното тегло да не превишава нормата с повече от два-три килограма, а теглото в края трябва да отговаря на нормата или да е до 500 гр под нея. За облекчаване на жаждата се препоръчва близане на лимонов резен, смучене на бучка лед или изплакване на устата с леденостудена газирана вода;
— второ, предпазване от прекомерно повишаване стойностите на калия и фосфора, чиито стойности при диализно болни обикновено са по-високи от нормалните, както и набавяне на калций и желязо, чиито стойности при диализно болни обикновено са по-ниски от нормалните. И калият, и фосфорът са полезни за здравите хора, но при болни в анурия те се натрупват в количества, значително превишаващи необходимите и водят съответно до смущения в сърдечния ритъм и остеопороза (крехкост на костите поради извличане на калция от тях). Продукти, богати на калий са всички червени и оранжеви плодове и зеленчуци и най-вече: домати, пъпеши, дини, кайсии, банани, тиква и др. Най-много фосфор се съдържа в рибата, шоколада и ядките — слънчогледови, бадемови и др. такива. Допустимото дневно количество плод или зеленчук е толкова, колкото може да се събере в средно-голяма шепа, т.е. една средно-голяма ябълка или половин банан, или половин тънък резен от диня, съответно пъпеш, но никога всичко това наведнъж. Признаците за повишен калий в кръвта са мравучкане или слабост в краката и прескачане на сърцето.
Шеста глава
Тази глава изобщо не е на медицинска тематика, но има връзка с историята, която разказвам, защото добре илюстрира нашенската действителност, когато опреш до някоя институция. Някой да не знае с какво трябва да е готов да се сблъска? С тежко подвижна бюрокрация, разбира се, с пълно безразличие и убийствена мудност, а ако се опиташ да настояваш за нещо — чакай лъжи и скатавки. Ще обясня по-добре малко по-късно. Както споменах някъде по-напред в тази книжка, човек трудно може да свърши нещо докрай, без никой да го прекъсне. И така, докато аз си ближех раните, писателствувайки, майката на приятелката на моя син, който е на бригада в САЩ от близо две седмици, се обадила в „Поликонтакт“ — фирмата-посредник — да попита дали знаят нещо за еди-кое си момче (сина ми, значи), защото дъщеря й не можела спокойно да се готви за кандидат-студентски изпити, а все търчала в Интернет клуба, очаквайки да получи писмо. Но нямала нито един и-мейл от него повече от седмица вече. Дотам стигнах с тази книжка, мили боже, чуждата майка да се интересува какво става с моето дете повече от мен самата! Това научих днес към обяд, след като и аз не издържах вече — десет дни нито вест, нито кост, а детето ми е на хиляди километри, всичко се случва, нали? Отдавна трябваше да се обадя във фирмата, която го изпрати. И, значи, тази сутрин се обаждам във въпросната фирма, чието име фигурира тук едно към едно, без маскировъчно покритие. Както е казал Вапцаров, макар и не по повод на „Поликонтакт“ — „[живот] без маска и без грим — озъбено свирепо куче“.
— Добър ден. Извинете, фирма „Поликонтакт“ ли сте? — питам аз почти с благоговение.
— Да, кажете.
Обяснявам чия майка съм и какво ме тревожи и ги моля едва ли не със сълзи на очи да ми „окажат съдействие“.
— Един момент, моля, изчакайте да ви свържа.
Докато чакам, лека мелодийка в слушалката ми помага да релаксирам. Тя се повтаря няколко пъти. Изведнъж спира, и пук-щрак:
— Съжалявам, колегите още не са дошли, обадете се след 10.
В 10 и 10 пак им звъня. Пак ме молят да изчакам, пак същата мелодийка ми свири на ухо, после се чува глас:
— Кажете, моля.
Обяснявам пак чия майка съм и какво ме тревожи.
— Вижте, сега в Америка е много рано, но ви обещаваме, че ще се свържем с тях по-късно. Ние всеки ден им се обаждаме. Обадете се довечера към 7.
— Много ви благодаря. — И внезапно ми хрумва: — Но щом всеки ден се обаждате, какво казват оттам? Не сте ли чули нещо за нашето дете?