През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Запалих една треска и я мушнах в една дупка на стената, която, изглежда, имаше точно това предназначение, както забелязах по опушените места наоколо. После дръпнах капака на прозореца и го завързах здраво с намиращото се на него въженце, за да съм сигурен, че отвън няма да дойде никой.
Запалих още една треска и започнах да оглеждам помещението.
Стените бяха от пресована кал. Те обграждаха стаята от три страни, а четвъртата представляваше издигаща се от пода до тавана изплетена от слама преграда, в която имаше отвор за врата.
Като минах през този отвор, се озовах в по-малко помещение, част от пода на което се състоеше от изплетен от върбови клони капак. Мазе ли имаше тук? В подобна къща това бе рядкост!
Отново чух предишния шум. Идваше откъм капака в пода.
Взех още няколко трески и отворих капака. Върбовата плетеница можеше да издържи тежестта на един човек, без да се пробие, защото беше закрепена върху греди. Осветих надолу. Треската мъждукаше така слабо, че с големи усилия успях да забележа, че дълбочината на мазето беше по-голяма от човешки бой.
Стълба не се виждаше. Но щом светлината озари вътрешността, съвсем ясно се чу стон.
— Ким ашагда? (Кой е вътре?) — попитах аз високо.
Отговори ми двоен стон. Звучеше опасно. Не можех вечно да търся стълба. Взех горящата треска в едната си ръка, а останалите — в другата и скочих долу.
Настъпих някакъв предмет и паднах. Светлината изгасна. След няколко секунди обаче отново запалих треската и осветих наоколо.
Намирах се в четириъгълна, подобна на мазе дупка, а това, върху което бях скочил, се оказа стълба. Долу имаше дървени въглища и какви ли не вехтории. Но и въглищата, и купчината вехтории мърдаха.
Намерих дупката, в която се слага треската за осветление, мушнах я там и започнах да разравям въглищата. Ръцете ми се натъкнаха на човек. Измъкнах го. Беше мъж с вързани крака и ръце, а главата му бе здраво омотана с една кърпа.
Бързо развързах възела на кърпата и се появи синкавочерно лице, но при оскъдното осветление не можех да определя дали цветът му се дължеше на саждите и въглищата, или беше следствие от задушаването почти до смърт. Мъжът си пое дълбоко въздух, гледаше ме втренчено с ококорените си кръвясали очи, а после простена:
— Помощ! Милост! Милост!
— Успокой се, аз съм твой приятел! — отговорих му. — Ще те спася!
— Преди това бързо спаси жена ми! — изстена той. Добрият човечец мислеше повече за жена си, отколкото за себе си.
— Къде е тя?
— Там!
Със завързаните си ръце той не можеше да направи нито едно движение, но изпълненият му със страх поглед бе насочен към втората купчина въглища, затрупана отгоре със споменатите вехтории.
Разчистих всичко и извадих жената, която беше завързана по същия начин като мъжа си. Като махнах кърпата от лицето й забелязах около устата й гъста пяна. Едва не се бе задушила.
— Помощ! Помощ! — хриптеше тя.
Тялото й се свиваше в конвулсии. Срязах въжетата с ножа си. Тя размаха ръце като удавник, тропаше с крака и поемаше въздух на пресекулки.
Тези движения подпомагаха дишането. От гърдите й се изтръгна дрезгав вик, а после дълбоко, дълбоко си пое въздух.
Разрязах въжетата и на мъжа. Той не бе в толкова тежко състояние, колкото жената и веднага се изправи. Като палех нова треска, той извика:
— О, Господи! Толкова близо бяхме до смъртта! Благодаря ти! Благодаря ти!
После коленичи до жена си, която горко плачеше.
— Тихо, тихо! Не плачи! — молеше я той. — Свободни сме! Той я прегърна и целуна мокрите й от сълзи страни. Тя обви ръце около него и продължи да хлипа. Без повече да ми обръща внимание, той й говореше утешителни думи, докато постепенно стихващият й плач окончателно престана. Тогава той се изправи и отново се обърна към мен, тъй като междувременно аз се грижех да поддържам светлината, като палех все нови и нови трески.
— Господарю — каза той, — ти си наш освободител, наш спасител. Как да ти се отблагодарим! Кой си и как успя да ни намериш?
— Въпросите, на които трябва да отговоря, са много — казах аз. — Жена ти в състояние ли е вече да върви?
— Да, ще може.
— Нека тогава се качим горе, защото не бива да се бавя повече тук.
— Другарите ти ли те чакат горе?
— Не. Но очаквам един конник, когото не бива да изпускам.