През дебрите на Балкана

Намерих дупката, в която се слага треската за осветление, мушнах я там и започнах да разравям въглищата. Ръцете ми се натъкнаха на човек. Измъкнах го. Беше мъж с вързани крака и ръце, а главата му бе здраво омотана с една кърпа.

Бързо развързах възела на кърпата и се появи синкавочерно лице, но при оскъдното осветление не можех да определя дали цветът му се дължеше на саждите и въглищата, или беше следствие от задушаването почти до смърт. Мъжът си пое дълбоко въздух, гледаше ме втренчено с ококорените си кръвясали очи, а после простена:

— Помощ! Милост! Милост!

— Успокой се, аз съм твой приятел! — отговорих му. — Ще те спася!

— Преди това бързо спаси жена ми! — изстена той. Добрият човечец мислеше повече за жена си, отколкото за себе си.

— Къде е тя?

— Там!

Със завързаните си ръце той не можеше да направи нито едно движение, но изпълненият му със страх поглед бе насочен към втората купчина въглища, затрупана отгоре със споменатите вехтории.

Разчистих всичко и извадих жената, която беше завързана по същия начин като мъжа си. Като махнах кърпата от лицето й забелязах около устата й гъста пяна. Едва не се бе задушила.

— Помощ! Помощ! — хриптеше тя.

Тялото й се свиваше в конвулсии. Срязах въжетата с ножа си. Тя размаха ръце като удавник, тропаше с крака и поемаше въздух на пресекулки.

Тези движения подпомагаха дишането. От гърдите й се изтръгна дрезгав вик, а после дълбоко, дълбоко си пое въздух.

Разрязах въжетата и на мъжа. Той не бе в толкова тежко състояние, колкото жената и веднага се изправи. Като палех нова треска, той извика:

— О, Господи! Толкова близо бяхме до смъртта! Благодаря ти! Благодаря ти!

После коленичи до жена си, която горко плачеше.

— Тихо, тихо! Не плачи! — молеше я той. — Свободни сме! Той я прегърна и целуна мокрите й от сълзи страни. Тя обви ръце около него и продължи да хлипа. Без повече да ми обръща внимание, той й говореше утешителни думи, докато постепенно стихващият й плач окончателно престана. Тогава той се изправи и отново се обърна към мен, тъй като междувременно аз се грижех да поддържам светлината, като палех все нови и нови трески.

— Господарю — каза той, — ти си наш освободител, наш спасител. Как да ти се отблагодарим! Кой си и как успя да ни намериш?

— Въпросите, на които трябва да отговоря, са много — казах аз. — Жена ти в състояние ли е вече да върви?

— Да, ще може.

— Нека тогава се качим горе, защото не бива да се бавя повече тук.

— Другарите ти ли те чакат горе?

— Не. Но очаквам един конник, когото не бива да изпускам.