През дебрите на Балкана

Вече предчувствах че тук е извършено престъпление. Наистина се питах какво всъщност ме засяга това и защо тъкмо аз трябва да се излагам на опасност, но имах причина да предполагам, че ковачницата е на брата на градинаря, и се чувствах задължен да изясня случилото се.

Имах пълно основание да смятам, че ме дебне опасност. Злодеите сигурно още се намираха в къщата. Може би пазеха тишина, защото бяха чули тропота от копитата на коня ми и съответно са забелязали идването ми.

Но как да стигна до тях? Дали да изчакам идването на приятелите ми? Какво можеше да се случи дотогава вътре в къщата? Не, трябваше да действам.

Още не бях оглеждал четвъртата, западна челна страна на къщата. Промъкнах се тихо и забелязах два прозореца. Единият беше затворен отвътре, но другият… поддаде и се отвори.

Размишлявах.

Ако се кача, можех моментално да получа куршум в главата. Само обстоятелството, че от всичките пет прозореца с кепенци — защото на предната страна имаше три — само този не беше залостен, ме накара да предположа, че вътре няма никой. За да забавят колкото може повече откриването на престъплението, бяха залостили всичко, а после се бяха измъкнали през този прозорец, капакът на който само бе натиснат по-силно, но не беше затворен отвътре.

Въпреки всичко се намирах в повече от затруднено положение. Тихо отворих капака толкова, колкото да мога да пъхна вътре ръката си. По тези места прозорците са нещо рядко, затова намерих и каквото очаквах — само отвор, подобен на прозорец, без стъкло или нещо подобно.

Ослушах се. Струваше ми се, че чувам вътре глух шум. Дали в къщата имаше още някой? Дали да извикам? — Не.

Върнах се към другата страна и взех наръч клони, които намерих там. Направих ги на вързоп, запалих ги и ги хвърлих през прозореца. Като предпазливо седях встрани от отвора, погледнах вътре.

Постройката не беше висока и отворът на прозореца беше на ниско. Съчките горяха буйно и аз видях голямо четириъгълно помещение, чийто под беше от трамбована глина, а наоколо бяха наредени предметите, които обикновено могат да се намерят в едно бедно румелийско жилище. От човешко същество нямаше и следа!

Хвърлих през прозореца още съчки, свалих феса от главата си, закачих го на дулото на пушката си и бавно го мушнах през отвора. Отвътре сигурно изглеждаше така, сякаш влизам самият аз.

Така исках да подведа евентуално скритите вътре хора, да се отбраняват, но нищо не помръдна.

Тогава издърпах пушката си обратно, облегнах и нея, и карабината на зида, защото и двете само щяха да ми пречат, отново сложих феса на главата си — скочих и горната част на тялото ми вече беше в отвора. Наистина бях готов моментално да се изтегля обратно, но от пръв поглед се уверих, че в помещението няма враждебно настроени същества.

Влязох вътре, посегнах навън да взема оръжията си и се огледах наоколо.

В този миг се повтори споменатото преди това трополене. Стори ми се доста обезпокоително, а освен това огънят, който на всичкото отгоре разпръскваше остър, парещ очите дим, искаше да загасне. Затова се зарадвах, като открих в един от ъглите купчина дълги трески, които сигурно тук използваха за осветление.