През дебрите на Балкана

— Дръпни се от обсега на светлината му! Ще седим тук, до вратата, където е тъмно.

Преди, като извършвах разузнаването си, бях забелязал близо до вратата един пън, който сигурно служеше за пейка. Дръпнах мъжа към него. Седнахме един до друг и аз казах:

— Първо да поговорим за най-важните неща! Оттук — може би съвсем скоро — ще мине един конник, с когото трябва да говоря, без обаче той да подозира присъствието ми. Много е вероятно да спре тук и да започне да те разпитва. Моля те да го накараш да слезе от коня и да влезе с теб в къщата.

— Ти си моят спасител. Ще направя каквото пожелаеш, макар че не знам защо го искаш от мен. А знаеш ли какво би могъл да ме пита?

— Да. Ще те попита дали оттук са минали трима конници.

— Трима конници ли? — попита той бързо. — Кога?

— Вероятно днес преди обяд.

— Какви конници?

— Той ще те пита за два бели и един кафяв кон. Но пътьом те са сменили и тъмния кон с бял.

— Значи са яздили три бели коня?

— Да.

— Хаша! (Господ да ме пази!) Да не би да имаш предвид Манах ал Барша от Ускуб?

Казвайки това, от възбуда той подскочи. Аз направих същото, защото въпросът му направо ме смая. Беше дошъл съвсем неочаквано.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Чоктан, чоктан! (Отдавна, от много време!) А днес беше при мен!

— Ах! Той е бил тук?

— Да. Той и неговите спътници ни нападнаха, вързаха и затвориха в мазето, където щяхме да се задушим с жена ми, ако не беше дошъл ти.

— Те са били! Тогава ще ти кажа, че този, когото очаквам, е техен съюзник.

— Ще го пребия! Ще го убия! — изскърца той със зъби.

— Искам да го хвана.

— Господарю, ефенди… как да те наричам? Още не си ми казал кой си?

— Наричай ме ефенди!

— Добре, ефенди, ще ти помогна, щом искаш да го заловиш.

— Хубаво! Само че не съм сигурен дали ще го видим. Може вече да е минал оттук. А и ти сигурно не си му обърнал внимание… всъщност откога си в мазето?

— От обяд.

— Значи не си могъл да го видиш дори и да е минал и…

— Бих могъл да разпитам! — прекъсна ме бързо той.

— Къде? Кого?

— Ще изтичам в селото и ще попитам стария емишджия, който седи при кошниците си на улицата до смрачаване.

— Колко време ще мине, докато се върнеш?

— Десет минути. Съвсем близо е.

— Но те моля да премълчиш какво ти се е случило днес!

— Щом искаш, няма да говоря за това.

— Хайде побързай!

Описах му накратко конника, както на мен ми бе описан, и той тръгна. Още не беше изминало уреченото време, когато ковачът отново се върна.

— Още не е минавал — каза той само. Шимин влезе първо в ковачницата, за да сложи дърва в огъня, а после отново седна при мен.

— Сега ми разкажи какво ти се случи! — подканих го аз.

— Беше ужасно! — отговори той. — Работех в ковачницата си, когато дойдоха тримата конници и спряха при мен. Единият, когото не познавах, ми каза, че конят му си загубил нал[2]. Аз съм не само демирджия[3], но и налбант[4], ефенди, и веднага се съгласих да му направя нова подкова. Досега бях гледал само този, с когото говорех, но докато работех, погледът ми попадна и върху другите двама, които бяха с него, и тогава познах събирача на данъци Манах ал Барша от Ускуб.