Джийвс запретва ръкави

— Не — отвърна му Джил, като повиши глас и в тона й заскърцаха стружки, — но въпреки ужасния си главобол никога не съм изглеждала като избягал затворник, клечащ в храсталака и ослушващ се за лая на гонещите го хрътки. Нещо повече — ти ми приличаш на човек, който се чуди кога Съдбата ще му тегли шут по онова място под кръста. Вината е изписана върху всяка черта на лицето ти. Ако сега ми признаеше, че си убил някого и си притеснен, защото изведнъж си си спомнил, че не си скрил трупа на сигурно място, щях да ти кажа: „Така си и мислех!“… Бил, за последен път те питам какво има?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Нямам какво да ти кажа.

— Значи не криеш нищо от мен?

— Абсолютно нищичко.

— И си безгрижен и волен като чучулига в синьото небе?

— Може и така да се каже.

Отново последва мълчание. Джил хапеше устни, а Бил по-силно от всичко желаеше да не го прави. Разбира се няма нищо неприлично и компрометиращо в това едно момиче да хапе устните си, но гледката не води класацията „Радости за окото“ на един любящ годеник.

— Бил, кажи ми — отново първа наруши мълчанието Джил — какво мислиш за женитбата ни?

Бил светна. Това беше къде-къде по-приятна тема за разговор.

— Мисля, че е екстра работа. Всеки мъж, който може да се обзаведе със сладурана като теб, би мислил така.

— Не ме интересуват хубавите ти приказки. Да ти кажа ли какво мисля аз?

— Целият съм в слух.

— Мисля, че ако между един мъж и една жена няма абсолютно доверие, те трябва да са луди, ако се оженят, защото щом смятат да крият разни неща един от друг и да не споделят своите грижи, техният брак рано или късно ще отиде по дяволите. Съпругът и съпругата трябва да си казват всичко. Аз дори не съм си и помисляла да крия нещо от теб и ако все пак те интересуват моите чувства, аз съм ужасно обидена и разочарована, че ти не искаш да ми кажеш какви неприятности имаш.

— Но аз нямам никакви неприятности.

— Имаш. Не знам какво ти се е случило, но дори и късогледо магаре, което си е загубило очилата, ще види, че нещо те мъчи. Когато влязох, ти се беше хванал за главата и въздишаше като спукан радиатор.

Самоконтролът на Бил, поддържан с толкова титанични усилия на волята, се пропука.

— По дяволите — викна той, — защо да не въздишам? Мисля, че в Роастър Аби въздишането не е забранено. А сега, за Бога, много искам де ме оставиш сам — продължи той, наемайки се като парпаретка по нагорнище. — Коя си мислиш, че си ти? Някоя от ония приятелчета копои, които са докопали гангстер от подземния свят и сега разпитват ли разпитват? Може би сега ще ме попиташ и къде съм бил на 21 февруари в три и половина вечерта?

Джил беше момиче с характер, а при такива думи момичетата с характер достигат пределната точка на насищане.

— Не знам дали знаеш — каза тя с леден тон, — но когато си запретнеш ръкавите и започнеш да плюеш всички наред, ставаш най-гнусното пихтиесто мекотело на света!

— Много мило от твоя страна, че го казваш — повиши глас Бил.