Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Опита се да си поеме дълбоко дъх, но ребрата му бяха изпотрошени и предпочете недостига на кислород пред още по-силната болка. Лесърът, който го държеше в плен, се беше постарал всеки милиметър от тялото да го боли зверски, но поне беше затворил огнестрелната рана.
Не за друго, а за да може разпитът да продължи по-дълго.
Единственото хубаво в цялата история беше, че от устните му не се беше отронила нито дума за Братството. Нито думичка. Не беше проговорил дори когато убиецът се залови с ноктите му, нито когато се премести между краката му. Скоро щеше да умре, но когато отидеше в рая, щеше да погледне свети Петър право в очите, спокоен, че не е станал предател.
А дали пък вече не бе умрял и не бе отишъл в ада? Това ли се случваше с него? Като си спомнеше за някои от подвизите си на земята, изобщо не би се учудил, ако се окажеше, че се е озовал в къщата за гости на дявола. Но в такъв случай защо мъчителят му нямаше рога като всички демони?
Я стига, да не би да се намираше в анимационен филм!
Бъч отвори очи малко по-широко, решил най-сетне да разграничи действителността от шантавите глупости, които се въртяха в ума му. Имаше чувството, че това е последното му про-яснение, и беше твърдо решен да се възползва докрай от него.
Зрението му беше замъглено. Ръцете... краката... да, беше прикован върху нещо кораво. Маса. Помещението беше мрачно. Миризмата на пръст говореше, че най-вероятно се намира в някакво мазе. На светлината на една гола крушка видя... да, уреди за мъчения и потрепервайки, извърна поглед от лъскавите инструменти.
„Какъв беше този звук? "
Далечен рев, който се засилваше. Все повече и повече. В мига, в който ревът секна, на горния етаж се отвори врата и Бъч чу приглушен мъжки глас да казва:
- Господарю.
Тих отговор. Неразбираем. После - разговор. Някой закрачи напред-назад и от гредите по тавана се посипа прах. Най-сетне някаква врата се отвори със скриптене и изскърцаха стъпала.
Бъч усети как го облива ледена пот и зачака да види през притворените си клепачи какво се приближава.
Първи в стаята влезе лесърът, който го беше обработвал досега. Бъч си спомняше този тип отпреди - беше го срещнал през лятото в Колдуелската академия за бойни изкуства. Казваше се Джоузеф Хавиер, ако не бъркаше. Другият беше обвит от глава до пети в сияйна бяла роба, която напълно покриваше лицето и ръцете му. Приличаше на монах или свещеник.
Само дето онзи, който се криеше под белите одежди, не беше божи човек. В мига, в който долови излъчването му, Бъч едва не се задави от физическо отвращение. Каквото и да имаше под бялата роба, то бе въплъщение на злото, движещата сила на серийните убийци и изнасилвачите, както и на онези, които обичаха да пребиват децата си - омраза, приела физически облик.
Нечовешки страх връхлетя Бъч. Той можеше да понесе побоищата - болката беше нещо гадно, но поне не беше неизчерпаема и щеше да свърши, когато сърцето му спреше да бие. Но онова, което се криеше под белите одежди, несъмнено владееше тайни на страданието с библейски размери. Откъде бе сигурен ли? Защото цялото му тяло се бунтуваше, инстинктът му крещеше да бяга, да се спасява... да се моли.
Неканени думи нахлуха в съзнанието му:
„Господ е пастир мой; Няма да остана в нужда..."
Качулката на фигурата в бяло се обърна плавно към Бъч, подобно на бухал..
Бъч стисна клепачи и продължи с Двайсет и третия псалм от Стария завет. По-бързо, трябваше да си го припомни...
„На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда... Освежава душата ми;
Води ме през прави пътеки заради името си..."
-Това ли е мъжът?
Гласът, който отекна из стаята, сепна Бъч и мислите му се накъсаха. Беше плътен и пораждаше причудливо ехо, като специален ефект от научнофантастичен филм.
-В пистолета му имаше от куршумите на Братството. Обратно на псалма. И по-бързо.
„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, Няма да се уплаша от зло..."
- Знам, че си буден, човеко.
Кънтящият глас се заби като нагорещена игла в мозъка на Бъч.
- Погледни ме и виж господаря на онзи, който те плени!
Бъч отвори очи, завъртя глава и преглътна мъчително. Лицето, което се взираше в него, беше концентриран мрак, оживяла, непрогледна сянка.
„Омега. "
Въплъщението на злото се изсмя.
- Значи знаеш кой съм? - каза то и се изправи. - Научи ли нещо от него, водачо на лесърите?