Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
Тялото му изведнъж се стяга, краката се движат бързо и тромаво, той започва да излиза от твърде дълбоката хипноза. Ерик внимателно го овладява, успокоява го и го връща нагоре няколко степени. Старателно затваря вратите към всички спомени на пациента от деня и всички спомени от хипнозата. Нищо не трябва да остане отворено, когато започне внимателният процес на събуждане.
Йозеф лежи усмихнат на леглото, когато Ерик го оставя. Криминалният инспектор става от стола в ъгъла, излиза с Ерик от стаята и отива до автомата за кафе.
— Впечатлен съм — казва Юна тихо и изважда телефона си.
Усещане за пустота обзема Ерик, усещането, че нещо е безвъзвратно объркано.
— Преди да проведеш следващите няколко разговора, искам да подчертая нещо — казва Ерик. — Пациентът винаги казва истината, когато е в състояние на хипноза, но разбира се, става дума единствено за неговата истина, той говори само за това, което самият той възприема като истина, следователно описва своите собствени субективни спомени, а не…
— Наясно съм — прекъсва го Юна.
— Хипнотизирал съм шизофреници — продължава Ерик.
— Какво искаш да кажеш?
— Йозеф говореше за сестра си…
— Да, че тя е искала от него да хапе като куче и така нататък — казва Юна. Той набира номер и слага телефона до ухото си.
— Не е сигурно, че сестра му е казала да прави тези неща — обяснява Ерик.
— Но може и така да е — казва Юна и вдига ръка, за да накара Ерик да замълчи. — Аня, злато мое…
Един мек глас се дочува от телефона.
— Можеш ли да провериш нещо? Да, точно така. Йозеф Ек има леля на име Соня и тя има къща или лятна вила някъде и… Да, това… много мило.
Юна вдига поглед към Ерик.
— Извинявай, щеше да кажеш още нещо.
— Само че също така не е сигурно, че Йозеф е убил семейството си.
— Но възможно ли е той сам да си е причинил нараняванията? Може ли сам да се е накълцал така? Твоята преценка каква е?
— Отговорът е не, но разбира се, теоретично е възможно — казва Ерик.
— В такъв случай смятам, че нападателят ни лежи там, вътре — заключава Юна.
— И аз така мисля.
— В състояние ли е да избяга от болницата?
— Не — усмихва се Ерик изненадан.
Юна тръгва в посока на коридора.
— До къщата на лелята ли отиваш? — пита Ерик.
— Да.
— Мога да дойда с теб — казва Ерик и тръгва. — Сестрата може да е ранена или в състояние на остър шок.
8.
Вторник по обяд, осми декември
Симоне седи и гледа през прозореца във вагона на метрото. Тя все още е потна, след като бе напуснала празния апартамент и тичешком стигна до станцията на метрото.
В момента влакът е спрял на Хювюдста.
Мисли си, че би трябвало да вземе такси, но се опитва да се успокои, че нищо не се е случило, че тя знае, че винаги се тревожи излишно. Гледа телефона си отново и се пита дали странната жена, с която бе разговаряла преди малко, бе майката на Айда и дали тя беше права, че Айда се намира в ателие за татуировки в центъра на Тенста.
Вратите се затварят, но веднага се отварят отново, далеч напред се чуват викове, вратите отново се затварят и влакът най-сетне потегля.
Някакъв мъж шумоли с вестниците си точно срещу нея. Той ги събира накуп, после ги разстила на седалката до себе си, изглежда, сравнява нещо, отново ги сгъва. В отражението на прозореца тя вижда, че от време на време той й хвърля погледи. Размишлява дали да смени мястото си, но се отказва, когато едно кликване на телефона й известява, че е получила съобщение. То е от Илва от галерията. Симоне няма сили да го отвори. Бе се надявала съобщението да е от Ерик. Вече не знае колко опита бе направила, и сега отново се обажда на мобилния му телефон. Вслушва се в немите тонове и внезапното превключване към гласовата поща.
— Ей, ти! — казва мъжът срещу нея с дразнещо настоятелен глас.
Тя се прави, че не го чува, гледа през прозореца и все едно слуша телефона си.
— Ало-о-о-о? — упорства мъжът.
Дава си сметка, че той няма намерение да престане, преди да е получил нейното внимание. Подобно на много мъже той, изглежда, не разбира, че жените си имат свой собствен живот, собствени мисли, че жените не живеят в постоянна готовност да ги слушат.
— Ей, ти, не чуваш ли, че говоря на теб! — повтаря мъжът.
Симоне се обръща към него.