Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Макар повечето от града да гореше, дворецът все още не беше в пламъци. Белите му стени бяха надвиснали в димната нощ като привидения. Никакъв огън. Това _трябваше_ да означава съпротива, нали? Нямаше ли тролоците да са го щурмували като едно от първите им действия в града?
Талманес беше изпратил съгледвачи нагоре, когато даде на хората си - и на себе си - малко време да си поемат дъх.
Мелтен привърши с превръзката и Талманес каза:
- Благодаря, Мелтен. Усещам, че лапата вече действа. Каза, че била част от цяра за болката. Каква е другата част?
Мелтен откачи от колана си манерка и му я подаде.
- Шиенарско бренди, чисто.
- Не е добра идея да се пие в бой, човече.
- Вземете я - каза Мелтен. - И пийте, милорд. Иначе до другата камбана няма да можете да стоите.
Талманес се поколеба, а после взе манерката и удари една яка глътка. Гореше като раната. Закашля, след това прибра манерката.
- Май си сбъркал пиенето, Мелтен. Това си го намерил в някой казан за щавене.
- А казват, че сте нямали никакво чувство за хумор, лорд Талманес - изсумтя Мелтен.
- Нямам. Стой плътно до мен с този твой меч.
Мелтен кимна и прошепна:
- Губител на злото.
- Какво значи това?
- Титла на Пограничник. Вие убихте Сенчест. Губител на злото.
- Вече беше набоден с поне петнайсет стрели от арбалет.
- Все едно - каза Мелтен. - Губител на злото. Когато не можете да понесете повече болката, стиснете юмруци и ги вдигнете към мен. Ще направя каквото трябва.
Талманес се надигна със стон. И двамата разбираха. Няколкото Пограничници в Бандата бяха единодушни. Раните, нанесени от оръжие от Такан’дар, бяха непредсказуеми. Някои забираха бързо, от други хората заболяваха. Когато някоя почернееше като на Талманес обаче… това беше най-лошото. Нищо не можеше да го спаси, освен ако не намереше някоя Айез Седай до два-три часа.
- Виж - промърмори Талманес, - добре е, че нямам чувство за хумор. Иначе щях да помисля, че Шарката си прави шега с мен. Денел! Имаш ли карта? - Светлина, колко му липсваше Ванин!
- Милорд. - Денел забърза към него по тъмната улица, понесъл факла и набързо нахвърляна карта. Беше един от капитаните на дракони на Бандата. - Мисля, че намерих по-бърз път по улиците до склада с драконите на Алудра.
- Първо стигаме с бой до двореца - каза Талманес.
- Милорд. - Думата излезе тихо от бърнестите устни на Денел. Чувстваше се неловко в униформата, сякаш не му беше скроена по мярка. - Ако Сянката стигне до драконите…
- Наясно съм с опасностите, Денел, благодаря. Колко бързо можеш да задвижиш нещата, ако стигнем до тях? Притеснявам се да не се разтеглим много, а този град ще гръмне по-бързо от киснати в масло любовни писма до любовница на Висш лорд. Искам да вземем оръжията и да напуснем града колкото може по-скоро.
- Мога да изравня със земята всеки вражески защитен вал с един-два изстрела, милорд, но драконите _не се_ движат бързо. Закачат се за талиги, тъй че това ще помогне, но няма да се движат по-бързо от… да речем, обозни фургони. И ще иска време да се устроят на позиция и да стрелят точно.
- Значи продължаваме към двореца - каза Талманес.
- Но…
- В двореца може да намерим жени, които да ни прелеят портал право до склада на Алудра. Освен това ако Дворцовата гвардия все още се сражава, ще знаем, че имаме приятел зад гърба си. _Ще приберем_ онези дракони, но ще го направим умно.
Видя, че Ладвин и Мар забързаха отгоре към него.
- Горе има тролоци - каза Мар, щом спря задъхан пред Талманес. - Поне стотина, запушили са улицата.
- Стегнете редиците! - извика Талманес. - Натискаме към двореца!
В шатрата за потене се възцари гробна тишина.
Авиенда беше очаквала неверие. Въпроси - със сигурност. Не и това болезнено мълчание обаче.
Макар да бе неочаквано, тя го разбираше. Самата тя го беше изпитала след споходилото я видение как айилците бавно губят джи-е-тох в бъдещето. Беше видяла смъртта, опозоряването и гибелта на своя народ. Сега поне беше споделила това бреме.
Сгорещените камъни в котела засъскаха тихо. Някой трябваше да сипе още вода, но никоя от шестте в шатрата не помръдна да го направи. Всичките други пет бяха Мъдри, голи - като Авиенда, - както се полагаше в шатрите за потене. Сорилея, Амис, Баир, Мелайне и Кимер от Томанеле Айил. Всички бяха вперили погледи право напред, всяка сама с мислите си за момента.
Една по една заизправяха гърбове, сякаш поеха ново бреме. Това я успокои. Не че беше очаквала новината да ги прекърши. Все пак беше добре да види, че извръщат лица към опасността и не трепват пред нея.